Доло и Аким заловени. Оболо Нардин скоро щеше да научи, че те знаят неговата тайна. Но той вече го бе подозирал. Нещо повече, тъй като никой не бе избягал и сигурността на Мангъс не бе застрашена, нямаше причина Оболо да се паникьосва. Което означаваше, че неизбежното разпитване вероятно щеше да бъде извършено относително формално и също, че трофтийският кораб нямаше да отлети недоразтоварен.
Докато Оболо не откриеше, че чуждоземната шпионка е избягала.
По дяволите!
Джин прехапа устна. Оболо беше достатъчно интелигентен, но въпреки всичките му химически активирани умствени способности на него все още му липсваше един решаващ факт… и докато той си мислеше, че Джин е обикновена авентинка, тя и Доло имаха шанс.
Джин запълзя по оградата, докато не стигна едно по-тъмно място. Земята под нея не беше съвсем тъмна, но това беше най-доброто, което можа да намери. Тя хвърли един последен поглед наоколо, увисна на ръце и после скочи.
И изохка от болка в лявото коляно.
— По дяволите! — изсъска тя, седна и опипа крака си. Беше изплашена, че прехваленото оборудване на кобра я е провалило и че е успяла да разтегне сухожилие или дори да счупи става. Но болката започна да заглъхва и след минута Джин се изправи и закуцука към административния център.
Още не беше измислила как може да премине толкова силно осветена площ, без да я видят, но за щастие проблемът се реши от само себе си. Беше направила само няколко крачки преди светлината внезапно да изгасне и дворът отново да потъне в тъмнина. „Шоуто свърши, хора. Лягайте си!“ — помисли си тя и премина в нещо като лек тръс. Сега, ако и охраната беше напуснала поста си поради суматохата…
За нейна изненада бе точно така. Още по-изненадващо, охрана нямаше и на етажа, където се намираше нейната килия — сигурно всички бяха отишли с новите пленници, чийто разпит би трябвало да се извърши на горния етаж, в тронната зала на Оболо. Надяваше се, че Доло ще се сети да не забърка и нея в историята, която двамата с Аким щяха да разкажат.
Стражите, които беше зашеметила, още лежаха в безсъзнание в умивалнята, където ги бе оставила. За по-сигурно тя ги облъчи с още една звукова вълна, после бързо огледа вратата на килията си, насочи лазерите на кутретата си и прогори една впечатляваща, но плитка дъга около ключалката. „Не прекалено много — предупреди се тя. — Твоят въображаем спасител не е успял да те измъкне, не забравяй.“ Когато Оболо изпратеше някого да я отведе при него… както неизбежно щеше да направи… трябваше да има приемливо обяснение защо стражите са в безсъзнание, но Джин все още трябваше да е затворничка. До каквото и заключение да достигнеше Оболо, то трябваше да отговаря на нейните собствени цели. Дано.
Джин влезе в килията и я заключи отвътре. Поставянето на плочата отгоре беше малко по-сложно, но тя най-напред я размекна с лазерите, след което я изглади, за да не личи, че е била сваляна.
Сега й оставаше само да чака. „Чуждоземната шпионка ще свърши тази работа вместо нас“ — беше казал Оболо. Джин нямаше представа как планира да направи това. Ако наистина искаше да го направи, първо трябваше да събере тримата в една стая.
Молеше Господ Оболо да направи точно така.
— В името на шахни — каза Аким. — С настоящето те обвинявам в предателство срещу Квазама. Всички тук са пуснати под клетва за лоялност и имат заповед да ми се подчиняват.
„Чудесна реч — помисли си Доло. — Произнесена с подходяща комбинация от заповед и справедлив гняв.“
Несъмнено щеше да звучи още по-добре, ако той и Аким не бяха на колене със заключени с белезници ръце зад гърба.
Оболо Нардин повдигна вежди.
— Ти защитаваш добре достойнството си, Мирон Аким — каза той със стържещ глас. — Така. Каза необходимите думи. Сега ми обясни причината, поради която обвиняваш моето семейство в предателство.
Аким сви устни.
— С други думи, какво знаят шахни за твоето предателство? Не ставай глупав!
Оболо се изкикоти, без да му е смешно.
— Ставаш все по-добър. Сега се опитваш да ме накараш да се съмнявам дали някой от моите планове не се знае извън Мангъс. За твое нещастие опитите ти са безполезни. Ти забравяш, че аз зная точно какво знаят шахни за мен… което, в края на краищата, е нищо.
Зад тях се чуха стъпки. Доло рискува и обърна глава, за което получи плесник от охраната, но успя да види, че в стаята с олюляване влиза Радиг Нардин. Доло отново насочи поглед към Оболо. Дори последният да беше загрижен за здравето на сина си, с нищо не го показа.
— Е, Радиг Нардин? — попита той. — Ти беше изпратен да ги арестуваш. Защо не успя?
Радиг мина покрай двамата затворници и им хвърли леден поглед.
— Те ме нападнаха от засада, татко. Един от стражите, които бяха с мен, не оцеля в боя.
— Наистина ли? — Гласът на Оболо беше студен. — Петима не бяха ли достатъчни срещу двама?
— Не, татко. Не и срещу оръжия от чуждоземен произход.
Стомахът на Доло се сви.
— Обясни — заповяда Оболо.
Радиг кимна към един от хората си, той пристъпи напред и допря пръсти до челото си.
