И все пак… освен ако дрогата, която бяха духнали право в лицето й, не бе разбъркала напълно паметта й… не бяха ли в Мангъс открито разтревожени от възможността сред тях да има агент на шахни?
Което означаваше, че крият нещо от шахни. Но откъде тогава знаеха неща, за които се предполагаше че са известни само на шахни?
Възможно ли бе Мангъс да представлява някакъв елемент във вътрешната борба за власт между самите шахни? Едностранна ревностно пазена програма за търсене на начин да се нанесе удар по световете на кобрите?
Световете на кобрите. Кобри. Мангъс. Мангуста…
Боже Господи!
Тя изтръпна от ужас. Боже Господи. През цялото време да й е пред очите и да не го види. Мангуста…
Джин гневно тръсна глава. От движението почувства остро пробождане в натъртеното място. Още не бе късно да изкупи грешката си… при условие че можеше да излезе от тази стая. Тя стисна зъби, наведе се и огледа ключалката на вратата.
Веднага разбра, че първоначално стаята не е била предназначена за използване като килия. Вратата беше блокирана набързо чрез изваждане на дръжката и заваряване над дупката на метална плоча.
Тя се отдалечи от вратата и бързо, но внимателно сканира стаята. Не можа да открие скрити камери, макар че под мазилката на стените можеше да има вградени микрофони. С тях обаче можеше да се справи. Налагаше се спешно да намери нещо, с което да изкърти заварената върху ключалката плоча. Тя свали едната си обувка и огледа тока. Не беше идеално, но щеше да свърши работа. Пое дълбоко дъх, пъхна тока под края на плочата с една ръка и включи лазера на кутрето на другата.
Беше по-лесно, отколкото очакваше. Очевидно човекът, натоварен със задачата да направи невъзможно отварянето на вратата, не беше мислил да прави кариера от това и беше използвал мек припой, вместо да изгуби две минути повече за точкова заварка. Тя откърти три от краищата и разхлаби достатъчно четвъртия, за да свали плочата. Чакането да изстине беше най-неприятната част, но след няколко минути можа да долепи око и да погледне през отвора.
В ключалката видя малък лабиринт от проводници и апаратура: електронна ключалка. Знаеше дузина бързи начини за отключване на такива ключалки, като се започне от изгарянето им с дъгомет до пълното разрушаване с бронебоен лазер. За нещастие повечето бяха прекалено шумни, а последното нещо, което можеше да си позволи сега, беше да даде сигнал на охраната отвън за обявяване на тревога.
За щастие знаеше и по-фини методи. Бързо откри резето на ключовия механизъм, пъхна пръст в дупката, напипа лостчето, което блокира резето при заключване, и го избута.
Не се чу никакво щракане. Освободената врата леко се открехна навътре. Джин се изправи, обу обувката си и облиза устни. Това беше. Тя включи всепосочния си шумозаглушител, за да блокира всички възможни микрофони, хвана ръба на вратата и я отвори…
Двамата пазачи, които бяха с гръб към нея вероятно дори не разбраха, че вратата е отворена. Тя ги повали със звуковото оръжие, хвана се за касата на вратата, подаде звънтящата си от отразената звукова вълна глава в коридора и се огледа. Не се виждаше никой. От слабата светлина, проникваща от един прозорец, разбра, че вече е вечер. Беше спала цял ден… Стисна зъби и се зае със задачата да скрие изпадналите в безсъзнание стражи.
Следващата врата в коридора се оказа на малка умивалня с тоалетна. Размерите й показваха, че е предназначена за използване само от един човек. Тя пренесе стражите вътре и ги сложи по такъв начин, че след като затвори, те да подпрат вратата отвътре. Инструкторите нееднократно ги бяха предупреждавали, че продължителността на звуково предизвиканото безсъзнание е толкова индивидуална, че не може да се разчита на него, но тъй като нямаше с какво да ги завърже, не й оставаше нищо друго освен да се надява, че няма да се събудят много скоро.
После спря до прозореца в коридора. Слънцето наистина беше залязло, макар че все още изпращаше червени отблясъци над хоризонта. И което бе по-важно, гледката отвън й показваше, че все още се намира в сградата, в която я бяха докарали сутринта.
Това й даде много добра идея откъде да започне разследването…
Из сградата все още се мотаеха хора, но в относителната тишина с подпомогнатия от усилвателите слух тя чуваше ясно стъпките им и й беше съвсем лесно да избегне срещата с тях. Отне й няколко минути и няколко ненужни завоя, но накрая стигна до коридора, който водеше към натруфената врата на офиса-комуникационна-тронна зала на Оболо Нардин.
Когато я бяха довели при Оболо, пред вратата нямаше стражи. Сега също нямаше. Това означаваше, че или на самия вход има много добра електронна защита, или че стражите са зад някоя от висящите вътре завеси. Тъкмо тръгна към ъгъла да провери вратата, когато до ухото й достигна шум от стъпки и тя се дръпна назад.
Беше Радиг Нардин.
