— В коридора, където беше нападнат господарят Нардин, намерихме електрически контакт, мястото около който беше силно обгорено — каза той. — Очевидно от светкавица, която е била използвана срещу господаря.
— Наистина ли? — Оболо погледна един човек от охраната си. — Доведи чуждоземката. — Човекът кимна и бързо излезе.
— Какво общо има това с чуждоземката? — предпазливо попита Аким.
— Хванахме авентинската шпионка, която търсиш — спокойно каза Оболо. — От сутринта тя е наша затворничка.
— Тогава може би ще можем да се разберем — бавно каза Аким. — Шахни много държат да намерят и разпитат тази шпионка. Ако ми я предадете, всички проблеми между вас и шахни могат да… бъдат разрешени.
Доло задържа дъха си… но Оболо само се усмихна.
— Разочароваш ме, Мирон Аким. Лъжата ти личи и по лицето, и по гласа. Обаче… — той вдигна пръст — обещавам ти, че ще имате възможност да разпитате шпионката преди да я убия.
Аким не каза нищо.
— А ти, Доло Самън? — каза Оболо и се обърна към него. Доло забеляза, че очите му блестят, и гърлото му се сви. Джин беше права — старият Нардин беше свръхвъзбуден от стимуланти. — Защо се интересуваш от Мангъс?
Доло помисли да изфабрикува някаква лъжа, но реши, че не си струва.
— Същият интерес, който всеки разумен квазаманец би проявил към гнездо на предатели — отсече той. — Дойдох да науча какво правите тук и да ви попреча.
Оболо го гледа дълго, после замислено каза:
— Още не се предаваш, нали, Доло Самън? Твоят приятел тук се предаде въпреки всички надежди за спасение. Такова няма. На какво още се надяваш? Защо не искаш да разбереш какъв е залогът тук?
Доло мълчаливо поклати глава.
— Отговори! — изрева Радиг и застрашително пристъпи към него.
— Спокойно, синко — каза Оболо. — Каквито и тайни да крие Доло Самън, ние съвсем скоро ще ги научим. — Той се наведе над бюрото си и натисна един бутон. — Да?
Доло не можеше да чуе думите, но долови нервната възбуда в гласа. На устните на Оболо се появи напрегната усмивка…
— Интересно, макар и не съвсем неочаквано. Предупредете всички постове и претърсете целия район.
Оболо се облегна на възглавниците и погледна Радиг.
— Както казах, синко, тайната на Доло Самън сега е в наши ръце. Изглежда, жената не е единственият оцелял при падането на космическия кораб.
Радиг посегна към пистолета на колана си.
— Изчезнала е?!
— За щастие нейният колега не е успял да я измъкне — каза Оболо и отново премести очи на Доло. — Какво ще кажеш за това?
— Ако намеквате, че съм се сдружил с чуждоземен шпионин… — започна Доло.
— Това вече няма значение — прекъсна го хладно Оболо. — Освен може би за теб. Ти може би ще заслужиш безболезнена смърт, ако можеш да ни кажеш къде е чуждоземецът.
По гърба на Доло полазиха тръпки.
— Не разбирам за какво говорите — изръмжа той.
За минута в стаята настъпи тишина. Доло се замисли. Възможно ли бе Джин да го е лъгала, че единствено тя е оцеляла? Не, не би направила такова нещо. Каквото и да ставаше… каквото и доказателство да бяха намерили хората на Оболо — или да си мислеха, че са намерили, — Джин контролираше положението. Неговият живот и животът на Аким, може би дори цялото бъдеще на Квазама… на всички сега бяха в нейни ръце.
Тази мисъл беше странно успокоителна. По-странното беше пълната липса на възмущение от нея.
Зад завесите се чу шум от отваряща се врата. Този път той устоя на желанието да се обърне. Минута по-късно Джин и пазачите й застанаха пред Оболо.
Доло се смая. Със свити рамене, трепереща, Джин приличаше на просто селско момиче, ужасено до смърт. Сякаш онази Джин Моро, която познаваше, никога не бе съществувала. За момент той се зачуди дали не са я натъпкали с някоя от техните дроги.
А после, когато тя отмести поглед от Оболо, зърна искрица в очите й…
За нещастие Оболо също я видя.
— Постъпката ти е забавна, но безполезна, момиче — каза той с глас, изпълнен с презрение. — Много добре разбирам, че ти не си безпомощна квазаманка. Сега можеш да ми кажеш коя си.
Джин бавно се изправи, страхът й сякаш не го бе имало.
— Макар че не е твоя работа — отвърна спокойно тя, — ще ти кажа, че името ми е Джасмин Моро.
Аким трепна.
— Познаваш ли я? — промърмори Доло.
— Познаваме семейството й — отвърна шепнешком Аким. — Те са… смъртно опасни.
Оболо премести поглед към Аким, после отново го върна върху Джин.
— Познавам името на вашето семейство от нашата история — каза той.
— Името на семейството ми е важно и за Авентини — отвърна Джин. — Което означава, че накрая те ще дойдат и ще ме потърсят.
— Накрая е много дълго време. — Оболо присви очи и викна: — Къде е съучастникът ти?
— Достатъчно далеч, за да не можеш да го хванеш — отвърна спокойно Джин. — Някъде по пътя към Азрас.
— И те е оставил… сама жена… да умреш? — изсумтя презрително Оболо.
— Жените умират приблизително толкова често, колкото и мъжете — отвърна ледено Джин. — Аз съм готова да умра. А ти?
