най-много са се страхували християните по времето, когато е било написано
Лицето на Орлов придоби замислен вид.
- Разбирам - промълви т ой. - Но тук има нещо, което не се връзва. Ако Звярът от
Нерон, защо убийците на двамата учени са оставили числото на Звяра до своите жер тви?
Историкът вдигна два пръста.
- Виждам само две възможности - каза той. - Първата е по-проста. Тройната шестица е символич ното
число на Сатаната. Ако убийците принадлежат към някаква секта, както допуска Интерпол, нормално е
да искат „да подпишат― своите действия е този символ. В този контекст, очевидно е, че тройната шести-
ца не сочи Нерон, а Дявола.
- Подобно тълкуване е разбираемо - съгласи се Орлов. - Каква е втората хипотеза?
- Втората хипотеза е по-сложна и по-д ръзка, но се опасявам, че все още не разполагам с всички данни,
за да я формулирам.
- Вижте, нали няма да ме оставите само с догадки? Кажете ми какво имате предвид.
- Няма да повярвате.
- Изплюйте камъчето, моля ви.
Историкът въздъхна. Не му се щеше да излага заключения, преди да разполага с цялата информация,
която смяташе за нужна. Но можеше да му даде някаква следа.
- Е, добре - склони той. - Мисля, че уб ийците са оставили тройната шест ица край жертвите си, защото
са искали да от правят нещо като послание.
- Послание ли? Какво послание?
Томаш отново се почувства разколебан. Дали да продължи? Трябваше да си изясни някои неща, да
попълни някои празноти. Но руснакът го гледаше очаквателно и беше ясно, че няма да го остави на
мира, ако не му разкрие заключението, до кое то беше стигнал, макар и преждевременно. Трябваше да му
подхвърли нещо, колкото и малко да бе. И когато осъзна това, той преодоля колебанието си и повдигна
крайчеца на булото, под което се криеше тайната.
- Послание за края на света.
X
- ДНЕС ЩЕ ХОДИМ НА РАЗХОДКА.
Поканата стресна още сънената дона Граса.
- На разходка ли? - учуд и се тя. - Къде ще се разхождаме?
Томаш дръпна щорите и слънцето нахлу в стаята. Беше хубав ден и Коимбра искреше от живот.
Утрото беше приветливо и мамещо с песента на скорците и приятния хладен бриз
реката. Отвъд прозореца къщите се редяха една над друга, изпълвайки пространството с белите си стени
и чернени покриви, които се открояваха жизнерадостно на фона на небесна синева. Древните стени
обгръщаха ревниво и властно града
високата част на града, но всъщност бяха само руините на стария университет с изящната камбанария,
изпъкваща като старинно бижу.
- Мамо, видя ли какъв хубав ден е навън? - Махна към прозореца. - Хайде да излезем да се
поразходим, да подишаме чист нъздух, да ни напече слънце.
Дона Граса, все още завита с чаршафите, го изгледа изпита телно.
- Добре ли си, сине?
Томаш се приближи до леглото.
- Мамо, откога не си излизала от къщи?
- Ами... не знам.
- Не си излизала, откак се изгуб и и те заведоха в болница та. Две седмици има оттогава.
- Е, и какво от това?
- Но как можеш
- Ааа, пак започваш. Дона Мерседеш ми осигурява покупките, слава богу. Не ми трябва да скитосвам.
- И на лит ургия не ход иш вече!
- Теб това какво те засяга? Моля си се тук вкъщи и м и е предостатъчно.
Синът отвори вратата на гардероба и се взря в чекмеджетата и закачалките с дрехи.
- Какво искаш да облечеш?
- Къде ще ходя?
- На разходка, мамо.
Дона Граса отметна чаршафите и седна на крайчеца на леглото.
- Баща ти ще дойде ли?
- Забрави за татко. Нека да излезем малко на слънце и да подишаме чист въздух. Какво ще облечеш?
- Дай м и нещо хубаво. - Посоч и една рокля, окачена в гардероба: беше розова с бели къдрички на
презрамките. - Дай ми тази, купих си я в Лисабон в деня, когато защити докторантурата си.
Томаш извади роклята и я остави на кревата.
- Обличай я тогава. Изм ий се и се напарфюм ирай. Искам да си хубава, чу ли ме?
Граса погледна роклята.
- Ама къде ще ходим все пак?
Синът излезе от стаята, за да я остави сама, но преди да зат вори вратата, отново повтори онова, което
и беше казал, когато се събуди.
- Днес ще от идем на разходка.
АВТ ОМОБИЛЪТ БАВНО СИ ПРОБИВАШЕ ПЪТ СРЕД ДВИЖЕНИЕТ О В Т ОВА късно утро. Когато мина межд у Каза ду
Сал и Коншада, зави надясно и пое нагоре по пътя към Университетската болница. Във фолксвагена
беше горещо и Томаш отвори прозоре ца, за да влезе малко въздух. Хладен ветрец повя в колата, мек и
приятен, и освежи обстановката вътре. Заобиколиха площада на Козеляш и когато приближиха Кинта де
Санта Комба, свиха в една уличка, която излизаше на малък площад - спокойно и приятно място с
бухнали дървета, нежно опрели корони в покривите на големите къщи, сякаш времето беше спряло.
- Какво ще кажеш да спрем тук? - предложи Томаш, дока то паркираше автомобила, преди да е чул
отговора.
- Тук ли? Защо?
- Нима не виждаш цялата тази зеленина? Хубаво е, нали?