- Къде е татко ти? Когато разбере за това, ще ти даде да разбереш!
- Татко ме помоли да те настаня в някой хубав дом.
- Не вярвам. Татко ти никога не б и те помолил под об но не що.
- Да, но ме пом оли. Да те пазя.
Дона Граса вдигна пръст, треперейки от гняв и възмущение.
- Как си позволяваш да м и прич иняваш т ова? Ти... собственият м и син... с какво право...? Нали няма
да ме оставиш тук?!
- Само за няколко седмици!
- Нито ден, чу ли? Нит о ден!
- Мамо, успокой се.
- Искам да си ходя вкъщи. Ако трябва да умирам, ще си умра у нас. Заведи ме вкъщи, моля те.
- Сега не може - прошепна Томаш, суетейки се все още около дрехите, за да не гледа майка си. - След
седмица, може би.
Старата госпожа се облегна на стола, яростта и вече нямаше накъде да расте и гя се почувства
отмаляла и празна, досущ като спукан балон. Беше прекалено изморена, пресушена отвътре, нямаше
сили дори да негодува.
- Искам да си ходя вкъщи.
Директорката - привлекателната жена с шоколадовите очи, с която се беше запознал при своето първо
посещение на дома, c името
клекнала пред дона Граса, слушайки тихо раз говора. Като видя, че вече не се съпротивлява, тя се наведе
напред, прошепна нещо на ухото на възрастната жена и се изпра ви. Направи знак на Томаш и двамата се
отдръпнаха към вратата.
- Не казахте ли на майка си, че ще идва тук?
- Не, нищо не съм и казал. Тя никога не би приела.
Мария скръсти ръце и го изгледа неодобрително.
- А би трябвало да поговорите с нея.
- Повярвайте ми, говорил съм с нея много път и. И лекарят и говори. Но е факт , че тя отказваше да
дойде. Какво можех да направя? Нима смятате, че трябваше насила да я завлека до колата?
- А наист ина ли трябваше да дойде тук?
- Вижте, аз изчаках известно време, за да видя какво ще стане, нали разбирате? Тя не искаше да идва и
аз не настоявах, затова оставих нещата такива, каквито бяха. - Сведе очи. - Но от две седмици насам
всичко се промени. Майка ми излязла на покупки и се изгубила в града. Никой не знаел коя е, а и тя
говорела несвързано. Наложило се да я заведат в участъка и после в болницата, където за късмет една
медицинска сестра я разпознала. И тогава осъзнах, че трябва наистина да реша въпроса.
Директорката въздъхна.
- Разбирам - каза тя. Изправи се и прид об и делово професионално изражение. - Трябва ми информация
за нея. Ще трябва да попълните формуляра.
- Разбира се.
- Доколкото виждам, способ на е да се обслужва сама, на ли?
- Да, движи се напълно самостоятелно, макар че спи м ного. Най-сериозният проблем е постоянната
загуба на памет. Понякога е напълно дезориентирана. Често забравя, че баща ми е покойник.
- Това е нормално. Най-пресните спомени изчезват най-напред. - Хвърли бърз поглед към дона Граса.
- Майка ви е само на седемдесет години,нали?
- Да.
- Струва м и се още рано за под об ни проб леми...
- Знаете ли, това започ на със смъртта на баща ми.
- Хм... разбирам. - Топлите и оч и се свиха и пълните уст ни се нацупиха. - Имахме една двойка с м ного
силна връзка помежду им. По цял ден се целуваха, непрекъснато нещо споде ляха, бяха неразделни.
Наложи се дори да преместим леглата им едно до друго, за да могат да спят хванати за ръка. Бяха
страхотни сладури. Но тя получи сърдечен удар и я отведохме в болницата, където почина няколко дни
по-късно. Семейството се опасяваше от неговата реакция и затова ни помолиха да не му казваме. Но
след седмица една от служителките се из пуснала и му казала истината... Почина на другия ден.
Историята увисна във въздуха като невидим облак, като злокобна сянка, която не се разсейва.
- Тук ли се е случ ило това? - попита Томаш.
- Да - отвърна Мария. - Преди няколко год ини. Случаят развълнува всички в дома. Но по-важното е,
че ни показа как смъртта на единия от семейството може да се отрази на другия, когато двамата са били
много близки и са живели заедно дълги години. - Загледа се отново в дона Граса. - Навярно това се е
случило с майка ви. Смъртта на съпруга и сигурно е било толкова силен шок за нея, че това е отприщило
преждевременен дегенеративен процес.
Томаш не знаеше какво да каже. В току-що чутата история той беше разпознал връзката, която
съществуваше между родителите му и събитията от последната година. Отдавна бе свързал смъртта на
баща си със стремително влошаващото се състояние на майка си и епизодът, който директорката
разказа, бе доказал онова, което беше предчувствал.
Разяждан от угризения, той се извини и се върна при майка си. Прошепна и утешителни думи, без да
знае кой от двамата имаше по-голяма нужда от успокоение - дали майка му, която не можеше да се
върне вкъщи, или той самият, който я принуждаваше да остане в дом за стари хора. Чувстваше се подъл,
нищожен, страхливец. Целуна я по мокрото чело и събирайки малкото кураж, който му беше останал, се
