Известен площад с кръгово движение в Коимбра. Приятно място за разходка и отдих е градината на Каза ду Сал. -
Дона Граса се огледа наоколо.
- Да, изглежда приятно.
- Нека да походим малко пеша. Ха йде, ела, ще т и се отрази добре.
Помогна на майка си да слезе и бавно тръгнаха сред дърветата. Беше тихо, закътано място, въздухът
ухаеше на бор, чуваше се концертът на мушиците и цикадите, които се надпява ха в близката горичка,
невидими, но шумни. Минаха покрай ограда, която бе превзета от плъзналите по нея растения и се бе
превърнала в жив плет, подрязан грижливо отгоре. Томаш се спря пред една врата.
- Гледай т и, колко интересно - каза той. - Обърна ли внимание как се казва това място?
Майка му се взря в изписаните по плочките думи.
- Мя... Мя... Какво пише тук?
- Място за отдих - прочете Томаш. - Интересно.
Дона Граса изглеждаше заинтригувана.
- Място за поч ивка ли? Ама от какво да си поч иват? - Погледна към горич ката. - Може би след
разходка?
- Сигурно - побърза да се съгласи синът и. - Я да поглед нем вътре.
Прекрачиха прага и тръгнаха по пътека с каменни плочи сред тревата. Капчици вода искряха по
краищата на зелените стъбълца: явно моравата е била полята току-що. Почукаха на вратата на къщата и
една девойка с шапчица и бяла престилка из лезе да ги посрещне с мила усмивка.
- Здравейте, добро утро.
- Идваме да разгледаме дома - каза Томаш. - Може ли да влезем?
- Моля, заповядайте.
Девойката ги поведе да им покаже дома. Започнаха от кухнята, където две жени се суетяха около
големи, вкусно ухаещи тенджери, и после минаха през салона. Всичко изглеждаше приветливо и добре
подредено, макар и малко тъмно. В салона беше включен телевизор и няколко човека си почиваха,
седнали на широки фотьойли - едни забили поглед в екрана, други пле тяха, а двама бяха задрямали с
отворена уста.
Дона Граса дръпна сина си за ръката.
- Томаш, видя ли т ова?
- Какво, мамо?
- Всички са стари хора - прошепна, за да не я чуят възрастните наоколо. - Само старци има тук.
- Но домът не е лош, нали?
- Така е, да. Ама са само старци, забеляза ли?
- Е, какво от това? Кой знае, можеш да си намериш приятели тук.
- Аз ли?
- Да, защо не? Всич ки са твоя възраст.
- Не са моя възраст. Старчоци са, не виждаш ли?
Томаш се почеса притеснено по главата.
- Мамо, т ук ще т и е д обре - настоя той. - Обстановката в дома м и изглежда прият на, а и хората, които
живеят тук, са на твоята възраст. Ще си намериш нови приятелки, ще видиш.
- Ама какви ги говориш? За какво м и е да идвам тук?
- По-добре ще т и е тук, от колкото да стоиш сама вкъщи. Виж само, тук няма да се притесняваш за
нищо. Има си хора, които ще се грижат за теб, и други, с които можеш да си пого вориш. - Сниши глас,
но все пак наблегна на думите си. - Кажи, не е ли по-добре тук, отколкото да си седиш сама, затворе на
вкъщи?
- Не говори глупост и.
- Но аз говоря сериозно. Тук ще се грижат добре за теб.
- Няма нужда други да се грижат за мен. Ст ига м и дона Мерседеш, Бог да я благослови. Освен това си
имам съседки, истински светици, които ми помагат винаги, когато се наложи...
Момичето с шапчицата и бялата престилка ги прекъсна.
- Да отидем ли на горния етаж?
- Благодаря, м ного сте любезна, но няма нужда - извини се дона Граса. - Знаете ли, ние вече...
- Хайде да се качим горе - прекъсна я Томаш и се обърна към коридора. - След като вече сме тук, нека
да видим всичко.
Дона Граса въздъхна и примирено последва сина си и дома кинята. Взеха асансьора и излязоха на
дълъг коридор, чийто под бе покрит със светли букови дъски.
- Ox, не знам дали ще имам сили - каза майката, обезсърчена при вида на просторния коридор. -
Изморих се вече, Томаш. Не съм на твоята възраст, сине.
- Пристигнахме - каза девойката, сочейки към третата врата вдясно. - Ето тук е.
Изминаха последните метри от коридора и влязоха в една стая. Не беше много голяма, но изглеждаше
спретната. Чамовите мебели бяха в ретро стил. Имаше гардероб, телевизор, канапе и голямо легло,
писалище с букет цветя, всичко бе подредено с вкус.
- Стаята е хубава, нали? - попита Томаш. От иде до прозореца и погледна навън. - Ей! Има изглед към
гората!
Дона Граса се приближи и погледна. Гората беше всъщност малката борова горичка, през която бяха
минали преди малко.
- Е, добре, можем ли да си тръгваме вече? - попита тя с известно нетърпение.
- Мамо, не т и ли харесва стаята?
- А, много е хубава, вярно. Но съм малко изморена вече, знаеш ли? Искам да се прибирам у дома.
Томаш преглътна мъчително. Беше настъпил моментът да из прави майка си с лице към
действителността и трябваше да събере кураж, за да го стори.
- Мамо, чуй ме - започ на той. - Дона Мерседеш ми каза, че няма да може да се грижи за теб известно
време.
- Така ли? Ами вчера я видях, нищо не м и каза. Какво и е?
- Ъъъ... изникнал е неочаквано някакъв семеен проблем.
