Сенчести души полностью

— Всъщност потърсих. В библиотеката запитах една японка на средна възраст дали ромаджи — така се изписват японските думи на латиница — означава Смърт на смъртта. И тя ми отговори. „Да“.

— След което си се обърнал и си тръгнал — заключи Сейдж.

— Откъде знаеш? — ядоса се Деймън.

— Защото, mon cher25, тези думи могат да означават много неща. Всичко зависи от това, кои японски знаци са били използвани първо — но ти не си й ги показал.

— Та самият аз не ги знаех! Шиничи ми ги написа във въздуха, с червен дим. — После добави с раздразнение: — Какви други неща означават?

— Ами, могат да означават това, което каза. Но може да се преведат и като „Новата смърт“. Или като „Истинската смърт“. Или дори „Боговете на смъртта“. А като се има предвид начинът, по който са измъчвали Стефан…

Ако погледите бяха кинжали, Деймън вече щеше да е мъртъв. Всички го гледаха обвинително. Той се извърна като вълк, подгонен от ловджийски кучета, преди да оголи зъби, ослепявайки ги с ненадминатата си усмивка.

— Във всеки случай не съм си и помислял дори, че изживяването ще е приятно — каза той. — Просто смятах, че това ще му помогне да се спаси от проклятието да е вампир.

— Във всеки случай… — замислено повтори Елена, след което побърза да добави: — Сейдж, ако тръгнеш с нас и се увериш, че те ще ни пуснат, когато пристигнем, ще ти бъда изключително много благодарна.

— Ще бъде изпълнено, madame.

— И още — чакай да помисля — искам всички да са облечени малко по-различно, когато го посетим. А сега, ако нямате нищо против, ще отида да поговоря с лейди Улма.

Видя как Бони и Мередит си размениха озадачени погледи зад гърба й.

Когато я заведоха в стаята на лейди Улма, Елена я завари пребледняла, но с блеснали очи. Скицникът й беше разтворен, което беше добър признак.

Достатъчни бяха само няколко думи и един сърдечен поглед, преди лейди Улма да заяви с уверен тон:

— Можем да приготвим всичко за един час или най-много за два. Само трябва да повикам подходящите хора. Обещавам да се справя.

Елена я стисна за китката, но нежно, много нежно.

— Благодаря ти. Много ти благодаря — ти си истинска вълшебница!

— И така, аз ще отида в ролята на разкайващия се грешник — каза Деймън. Когато Елена излезе, той стоеше пред вратата на стаята на лейди Улма. Тя веднага го заподозря, че е подслушвал.

— Не, това дори не ми е хрумвало — увери го тя. — Просто си мисля, че ако ти и останалите мъже сте облечени като роби, Стефан няма да се почувства толкова неудобно. Но защо си мислиш, че искам да те накажа?

— Нима не го искаш?

— Ти си тук, за да ми помогнеш да спася Стефан. Премина през толкова много… — Елена внезапно замлъкна и потърси в ръкавите си чиста носна кърпичка, но Деймън я изпревари и й предложи своята от черна коприна.

— Добре — рече той, — няма да се задълбаваме в това. Извинявай. Мисля за нещата, които трябва да кажа, сетне ги изричам, без значение дали ги смятам за неприятни, имайки предвид този, с когото разговарям.

— А никога ли не чуваш някакъв вътрешен глас? Глас, който ти нашепва, че хората могат да бъдат добри, че може би не всички искат да те наранят? — попита Елена тъжно, чудейки се колко ли са тежки в момента веригите, приковали детето към скалата.

— Не зная. Може би. Понякога. Но след като обикновено гласът греши в този лош и сбъркан свят, защо да му обръщам внимание?

— Понякога ми се иска просто да се опиташ — прошепна девойката. — Тогава може да съм в по-добра позиция да споря с теб.

Тази позиция ми харесва, отвърна й телепатично Деймън и Елена осъзна — как така това постоянно се случваше, — че двамата се бяха слели в прегръдка. Освен това беше облечена в сутрешното си облекло — дълга копринена нощница и пеньоар от същата материя, и двете в най-бледия оттенък на перленосиньото, което се преливаше във виолетово под лъчите на незалязващото слънце.

Аз… аз също я харесвам, призна Елена и усети как вълните на шока заливат Деймън — от повърхността, после проникват в тялото му, просмукват се дълбоко, дълбоко в онази безкрайна и неразгадаема бездна, която можеше да се види, ако се вгледаш в очите му.

Просто се опитвам да съм честна, додаде тя, почти изплашена от реакцията му. Не мога да очаквам, че другите ще са честни и откровени с мен, ако аз не съм такава с тях.

Не бъди честна, не бъди честна. Мрази ме. Презирай ме, замоли я Деймън, като в същото време милваше ръцете й, плъзгайки пръсти по двата пласта коприна, които разделяха ръцете му от кожата й.

— Но защо?

Защото на мен не може да се вярва. Аз съм лош вълк, а ти си чиста душа, невинна и снежнобяла като новородено агънце. Не бива да ми позволяваш да те нараня.

Защо ще ме нараняваш?