На Френчи му беше все тая; за него беше важно, че Д’Амико го хареса и му заръча да носи и други крадени ценни творби. Френчи ходеше да оглежда галериите и питаше Д’Амико дали има купувач за това или онова. Понякога Д’Амико сам му посочваше от какво се нуждае. Най-големият им удар беше в галерия „Валнаги“. Д’Амико беше поръчал на Френчи да направи оглед и той се върна слисан по две взаимно противоречиви причини. Стените на галерията, която се намираше на Медисън Авеню, бяха покрити от пода до тавана с невероятни творби. Това беше добрата новина. Лошата, каза той на Носа, била невъзможността да се добере до въпросните стени, понеже подът бил покрит с лазерни сензори за движение, а огромното, високо три етажа пространство било оборудвано и с термосензор, способен да долови и най-малките колебания в температурата на въздуха. Френчи не твърдеше, че задачата е неизпълнима, само, че няма да бъде никак лесна. В отговор Д’Амико му предложи 40% от приходите при продажбата на творбите.
Няколко седмици по-късно Френчи използва диамантен стъклорез, за да пробие отвор в стъкления покрив на галерията. Облечен от глава до пети в неопренов водолазен костюм, за да не излъчва телесна топлина, той се спусна по стоманено въже в основното изложбено пространство, като се люлееше от стена на стена — над обхвата на сензорите за движение. Подминавайки неща, за които знаеше, че са боклуци с раздути цени, той успя да изреже от рамките им двайсет и седем маслени картини и рисунки на стари майстори, включително две от началото на XV в. на италианския художник Фра Анджелико, като ги навиваше внимателно и ги поставяше в широка тръба за пренасяне на картини, провесена на гърба му. След като свърши всичко това, той се изнесе обратно през отвора в покрива. Беше впечатляващо изпълнение, очевидно на човек, който разбира много и от кражби с взлом, и от изкуство. Д’Амико му плати 800 000 долара за труда. Френчи знаеше, че това е много под 40% от продажната цена, но не каза нищо. По онова време Д’Амико беше произведен в капо на фамилията Гамбино, имаше свой екип от посветени членове и се подчиняваше пряко на големия бос, та едва ли би понесъл безропотно една критика срещу счетоводството му.
За изумление на Френчи обаче, Д’Амико не се интересуваше от персийски килими въпреки настояванията му, че те са подценявани като КСМ — понятие, заимствано от полицейските рапорти и означаващо „крадени стоки и материали“. Аргументът на Д’Амико беше, че килимите са глупаво нещо, понеже тежат много и работата не може да се свърши от един човек.
— Помощниците са голям риск — обясни той. — Ти си най-добър, когато действаш сам. Продължавай в същия дух.
Но Френчи не преставаше да си мисли за килимите, особено след като прахоса парите, които получи за удара във „Валнаги“. Преди да се запознае с Носа, той бе организирал дръзка кражба на килими от склада на хотел „Риджънси Манхатън“ и го сърбяха ръцете да повтори. С помощта на няколко заговорници построи голям дървен сандък и го изпрати в склада — със себе си вътре. Един подкупен служител на хотела уреди огромният тежък сандък да бъде поставен в хранилището, където държаха персийските килими, всеки струващ десетки хиляди долари. Същата вечер Френчи излезе от сандъка. Извади отвътре баласта, който му придаваше тежест, и го замени с няколко десетки внимателно подбрани килими. Беше дълъг процес, но той разполагаше с цяла нощ, а и си беше донесъл храна и вода. Преди зазоряване се вмъкна обратно в сандъка, запечата го отвътре и зачака. На сутринта подкупеният служител „откри“ погрешно адресирания сандък и незабавно го изпрати на обратния адрес.
Ударът в „Риджънси Манхатън“ се оказа толкова доходоносен и забавен, че Френчи трябваше да го повтори. Беше обещал да не пипа повече килими и да работи само за Д’Амико, но каквото Носа не знаеше, не можеше да му навреди.
И така, той се върна в „Риджънси“ с четирима помощници и с пневматична пробивна машина направи дупка в стената от покрива на съседната сграда, през която да се провре. Двайсетте персийски килима, които задигна тази нощ, минаха с лекота през дупката. Това бе добрата част. Лошата беше, че Д’Амико се оказа прав: помощниците си бяха риск. Един от четиримата бил спипан на тясно за нещо друго и посочил с пръст Френчи и останалите.