Но тази сутрин Нора не се вълнуваше от медиите. Докато тълпите пътуващи се изсипваха от „Окулус“ — гигантския транспортен възел във формата на бяла птица, който се издигаше на мястото на някогашния Световен търговски център, — тя се притесняваше за Френчи. Дали той щеше да издържи? Дали нямаше да се уплаши и да превърти? Дали заседателите щяха да му повярват? Когато днес Френчи посочеше с пръст Носа в огромната съдебна зала, щеше ли това да е достатъчно, за да разкарат Д’Амико от улиците и да го пратят в затвора?
Тя мина със забързана крачка покрай Кметството, инстинктивно навела глава както всеки път, когато минаваше покрай четиресететажната гранитна сграда на Парк Роу, носеща името на някогашния кмет Дейвид Динкинс. По някаква причина там винаги имаше течение и в дните, когато отиваше на дело, Нора нарушаваше собственото си правило и си слагаше лак за коса, за да не се развали прическата ѝ. Съдебните заседатели не харесваха рошави прокурорки.
Но в този момент тя не мислеше за вятъра и за косата си. Съзнанието ѝ беше вече „отвъд моста“, свързващ сградата на прокуратурата с една по-величествена каменна постройка — Федералната съдебна палата „Търгуд Маршал“, носеща името на легендарния член на Върховния съд и защитник на гражданските права.
Делото „Съединените щати срещу Доминик д’Амико“ се гледаше там, в зала 318. Това беше необичайно, защото повечето наказателни дела в днешно време се водеха в „Дейвид Мойнихън“ — т.нар. „нов съд“, — построен през 1996 г, върху малък парцел между щатския, зад който се извисяваше, и градския затвор, от който го делеше една тясна уличка. Повечето федерални съдии вече гледаха делата си в новата сграда, оставяйки „Търгуд Маршал“ с нейната атмосфера на частен клуб — дебели килими, тъмни ламперии, приглушен шепот — на Федералния апелативен съд. Но към новата сграда нямаше мостчета, поради което беше неудобно и изнервящо през улицата да се водят опасни подсъдими и изолирани свидетели.
Номер 318 беше величествена старинна зала с предостатъчно място за публика и медии, но най-хубавото беше, че един таен коридор зад нея водеше към мостовете, свързващи съдебната палата с градския затвор и федералната прокуратура. Това позволяваше довеждането на някои свидетели да става незабелязано. А Нора държеше ключовият ѝ свидетел да не бъде видян, преди да е заел мястото си и да е положил клетва.
Тази сутрин нямаше време за приказки с Бени Дугън. Той вече бе ходил до Центъра за временно настаняване на лишени от свобода свидетели, за да се види с героя на деня — онзи, който щеше да погребе Доминик д’Амико,
— Трябва и ти да нагледаш Френчи, преди да го доведем на свидетелския стол — каза Дугън.
— Държи ли се? — попита Нора.
— Едва-едва. Имам чувството, че всеки миг ще се разпадне.
Даниъл Джоузеф, известен като Френчи, беше професионален крадец, който приличаше на актьора Денис Лиъри. Красив мъж с гъста руса коса, той имаше същия продран глас като първообраза, нос намек за
Френчи бе срещнал Носа за пръв път, когато му се наложи да се освободи от една твърде разпознаваема бронзова статуетка, открадната лично от него от галерия „Болтън“ в Манхатън. Основана през 1857 г., галерията се помещаваше в красива старинна сграда на ъгъла на Седемдесет и девета улица и Медисън Авеню, като излагаше основно американска и западноевропейска живопис и скулптура. Френчи бе хвърлил око на бронзовата статуетка на Ремингтън. Затова късно една вечер я открадна сам, без чужда помощ, след като проникна в галерията през асансьорната шахта, без да задейства алармената система. С тежката статуетка, скрита в платнена чанта, провесена през рамото му, той просто бутна вратата и изчезна. Не можеше да пласира такова нещо на обикновен търговец на крадени вещи, затова чрез „колеги“ от бранша успя да се свърже с Носа, член на фамилията Гамбино — най-могъщата от петте нюйоркски мафиотски фамилии.
Първата им среща беше на паркинга на една закусвалня в близост до летище „Кенеди“, където сключиха и сделката за крадения Ремингтън. Д’Амико, който веднага хареса Френчи, му обясни, че изкуство от такава величина се продава на хора, които никога няма да го изложат публично.
— Те просто искат да се пипат, докато го гледат — каза той.