Сентрал Парк Уест полностью

— Да, предполагам, че е така, но аз не искам да ги съдя. Понякога парите са някакъв особен вид бреме за някои хора.

— Е, добре, тези хора не са тема на разговора ни, затова не искам да губим повече време с тях. — Той се обърна и посочи с пръст Кайра. — Но темата е тя, затова позволете да ви попитам: Кайра Бърк беше ли невъзпитана богата снобка?

— Не! — отвърна бързо и е облекчение портиерът.

Вече не говореха по принцип за многото му противни работодатели, а човекът умираше от желание да каже нещо хубаво за някого от тях. Това беше потвърждението, от което се нуждаеше Паркър, и той повиши глас:

— Всъщност Кайра Бърк винаги се е държала приятелски с вас, нали?

— Да, като цяло.

— Отнасяла се е с вас като с човешко същество, нали?

— Мисля, че да.

— Знаела е как се казвате и се е обръщала към вас на малко име и с усмивка, нали?

— Да, повечето пъти.

Паркър смени тона и стана сериозен като смъртта.

— А жената с шала и очилата във фоайето онази вечер беше ли любезна с вас?

— Не особено.

— Усмихна ли ви се, обърна ли се към вас на малко име, отнесе ли се с вас като с човек?

— Ами тя просто влезе и излезе, но махна с ръка.

Паркър беше готов за този отговор, дистанционното от видеото беше вече в ръката му.

— Господин Рамирес, бих ви помолил да видите още веднъж записа от фоайето, ако обичате.

Той пусна на мониторите частта от записа, заснета на влизане.

— Поздрави ли ви тази жена, погледна ли ви изобщо?

— Не, но виждате, че бях зает с тези кучета.

После Паркър пусна клипа, на който тя си тръгваше.

— Махна ли ви с ръка?

— Ами вдигна ръка, след като ѝ казах: „Приятна вечер, госпожо Бърк“.

Паркър пусна отново клипа.

— Значи тук ѝ казвате „приятна вечер“ и тя ви показва опакото на ръката си в ръкавица. Това минава ли за „помахване“ там, откъдето идвате, господин Рамирес?

— Смятам, че не.

— Кайра Бърк не е такъв човек и вие го знаете, нали, господин Рамирес?

— Беше мила жена.

— А жената на записа „мила“ ли е?

— Не особено.

— Това не е била Кайра Бърк, нали?

Рамирес още не беше готов да стигне дотам и каза само:

— Определено приличаше на нея.

Но нямаше значение, Паркър, бе постигнал своето.

— Да, определено е приличала на нея, нали така? Нямам повече въпроси, госпожо съдия.

На последната пейка в залата Нора смушка Бени и прошепна:

— Адвокатът ѝ е доста добър.

— Един от най-добрите — отвърна Бени. — Беше дълго време при нас. На длъжността на Кармен.

— Значи това е Матю Паркър? Не го познавам лично, но съм чувала страхотни неща за него.

Бени само кимна. Делото следваше своя ход.

— Господин Куон, някакви допълнителни въпроси към свидетеля ви?

— Да, госпожо съдия, съвсем кратки.

Анди Куон изглеждаше някак неспокоен. Викаш, да мажем тънко, за да залепне, а, тъпако?

— Хората имат настроения, нали, господин Рамирес?

— Не съм сигурен, че ви разбирам.

— Ами вие не можете да кажете в какво настроение е била Кайра Бърк онази вечер, нали?

— Точно така.

— Може да не е била на себе си, възможно ли е това?

— Разбира се.

— Може би, ако току-що е убила някого, не е била особено дружелюбно настроена?

Паркър вече беше прав, но Куон го изпревари:

— Оттеглям последния си въпрос, госпожо съдия. Нямам повече въпроси.

Ах, ти, малко тарикатче. Не очаквах това от теб, но както и да е.

Съдия Занис обяви по-ранна обедна почивка, преди да призоват следващия свидетел. Нора се изправи и понечи да си тръгне, но Бени вдигна ръка, давайки ѝ знак да не бърза.

Докато чакаха, Кайра Бърк стана от масата на защитата и се обърна с лице към залата, улисана в разговор с адвоката си. Нора усети, че я обзема странно чувство. Беше виждала нейни снимки на първа страница в таблоидите, но никога не я бе срещала на живо. Нещо в движенията ѝ, в повдигането на раменете или изопването на шията ѝ се стори познато. Изпита странно усещане, но бързо го прогони, когато Бени я докосна по бедрото с кокалчетата на пръстите си.

Тя стана заедно с него и зачака да излязат по централната пътека. Огромното туловище на Бени ѝ прегради за миг пътя и награби Матю Паркър в мечешката си прегръдка. Кайра продължи да крачи към изхода и когато се изравни с Нора, погледна вляво и очите им се срещнаха. По нищо не личеше да я е разпознала. Може пък да греша, помисли си Нора.

Няколко секунди Бени и Паркър останаха вкопчени един в друг, като си шепнеха оживено. Когато се разделиха, Паркър бързо тръгна след клиентката си, а Бени се обърна към Нора:

— Готова ли си? Извинявай, че те забавих.

— Я чакай! — каза тя. — Вие да не сте гаджета с Матю Паркър? Никога преди не съм те виждала да прегръщаш някого.

Бени се засмя.

— С него се знаем отдавна. Преживели сме какво ли не заедно.

Докато крачеха един до друг, Нора попита:

— Това значи ли, че един ден може и мен да ме прегърнеш?

Бени отново се засмя.