— Питах ви дали имате въпроси към свидетеля.
Паркър понечи да каже „не“, но се спря, сякаш ударен от гръм. Палците му изпънаха тирантите.
— Ъъъ, само няколко, госпожо съдия.
Вече застанал на катедрата, той си даде вид, сякаш живо го вълнува някакъв нововъзникнал правен проблем.
— Господин Апъл? — започна той. — Апъл беше името ви, нали?
— Да — отвърна свидетелят.
— Господин Апъл, а няма ли и трети възможен от правна гледна точка резултат по отношение на завещанието на Тони Бърк?
— Не разбирам какво имате предвид.
— Ами, както сам казахте, възможно е съдът да разтълкува така завещанието, че да даде парите на Бърк на съпругата му, като заличи името на Мериън. Защото Кайра е била негова законна съпруга към момента на смъртта му, нали?
— Точно така.
— Или пък съдът може да реши, че всичко е до такава степен оплескано, че да отмени изобщо завещанието и да обяви имуществото на Бърк за попадащо под законите на щата Ню Йорк, по силата на които Кайра да го наследи така или иначе, нали?
— Е, не мога да си представя съдът да използва термини като „оплескано“, но разбирам какво искате да кажете. Да, това е другата възможност.
— Но има и още една, нали?
— Не, според мен няма.
— Ключовите думи са „моята съпруга, Мериън Бърк“, нали?
— Да.
— Но вместо да заличи името на Мериън, съдът би могъл да заличи думите „моята съпруга“, ако заключи, че намерението на Бърк — който така и не е променил завещанието си, макар да е бил вече разведен с Мериън — е било тя да наследи цялото му имущество, независимо дали са женени или не. Дали съм на прав път, как мислите?
Свидетелят изглеждаше видимо сащисан от чутото.
— Това ми се струва крайно невероятно.
— Но е възможно, нали, господин Апъл?
— Може би. Законът предоставя много възможности.
Паркър помисли малко и после реши да отиде докрай.
— И така, първата госпожа Бърк би могла да има причина да желае смъртта на Тони, не съм ли прав? Преди да е имал възможност да промени завещанието си.
Шумът в залата почти заглуши възражението на Анди Куон, но съдия Занис го чу.
— Излагайте факти, а не теории, господин Паркър. Заседателите да игнорират въпроса ви. Нещо друго?
— Не, госпожо съдия — каза той, като се обърна да отиде на мястото си.
Бени Дугън влетя почти тичешком в кабинета си, стиснал в ръка завития в хартия сандвич с пиле и пармезан, и завари специален агент Джесика Уотсън пред един от стелажите му с класьори. Чувстваше се гладен и мотивиран след пречистващата битка в манхатънската прокуратура.
— Я, ето къде била! — прогърмя гласът му. — Младата сила на ФБР. Аз пък си мислех, че си на терен да събираш информация от източника.
Джесика се извърна усмихната.
— И това върших. Командирът на отряда ме дразни ужасно, затова говорих с помощник специалния агент, отговарящ за отрядите за борба с организираната престъпност, с което подозирам, че не си помогнах на кариерата, но тъй или иначе винаги съм предпочитала да преподавам химия.
— И какво ти каза уважаемият помощник специален агент?
— Нареди на разузнавателния отдел да разпореди на целия състав на нюйоркския офис спешно да събира оперативна информация. Всеки агент получи двайсет и четири часа да преслуша източниците си по убийството на Д’Амико или каквото изобщо успее да докопа за изпълнител на мокри поръчки от кръга на Джоуи Куфаро. Към това добавихме и всичко, свързано с убийството на Тони Бърк. Докладват се и положителни, и отрицателни резултати, нищо не се пропуска.
— Впечатляващо — каза усмихнат Бени. — И така, след като си успяла да вземеш завоя в движение, имам нова задача за нас двамата. — Той остави на бюрото си завития в хартия сандвич, обърна се към огромната бяла дъска, грабна гъбата и започна да бърше всичко на нея. — Искам тук снимките на онези, които имат някаква връзка с Тони Бърк и убийството му. Знам, че е примитивно, но аз съм визуален човек. Искам да се изправя срещу снимката и да я гледам. Лаптопът не ми върши същата работа.
— И аз съм така — отвърна Джесика. — С какво мога да помогна?
Той посочи компютъра и каза:
— Влез в Бюрото за автомобилна регистрация и ми принтирай снимките от шофьорските книжки на всички, които ти изброя. Ще ги налепим по дъската и ще използваме разноцветни маркери, за да ги съединим. Не някакви шантави вълнени конци като по сериалите.
Час по-късно цялата дъска беше покрита със снимки — на гангстери от фамилията Гамбино, особено свързаните с Джоуи Куфаро; на семейството на Тони Бърк: Кайра, Мериън, Едуард бяха и тримата там; на екипа и близките поддръжници на бившия губернатор; на жени, публично идентифицирани като жертви на сексуалните му апетити; на политическите му съперници. Беше странна смесица.
Бени и Джесика се дръпнаха крачка назад, за да се полюбуват на произведението си.
— Много снимки, много линии — каза той.
— Аха — отвърна тя. — Сега по-близо ли сме до самоличността на онзи, който го е убил?