— Недей, мамо! Сериозно говоря. Престани! — Моментално разкаяла се за избухването си, тя добави: — Мисля обаче, че то би било много подходящо за теб. Най-после да се запознаеш с онзи чаровен италианец, с когото твоите родители винаги са си мислили, че трябва да бъдеш. Да, трябваше да се сетя по-рано. Започваме да ти съставяме профил. Обичаш пиня колада, мразиш да те вали дъжд, не си падаш по киселото мляко. Такива работи.
— Е, добре де — засмя се майка ѝ. — Предавам се. Никакви приложения.
Нора стана сериозна и каза:
— Освен това знаеш, че не бих могла да бъда едновременно самотна майка, да работя и да съм това, което съм, без твоята помощ. Без теб съм загубена.
— И аз без теб, миличка.
— А сега можеш ли да намалиш звука на тъпия парад? Ако чуя онзи кретен да изпее още нещо, ще се разпищя.
Тереза се засмя и посегна с брашнената си ръка към дистанционното.
Понеделниците след Деня на благодарността винаги бяха трудни за Нора, защото отбелязваха края на четири пълни дни, прекарани със Софи. След като я изпрати до училището, тя се запъти към влака за Манхатън и от там към службата си, все още замаяна. Докато отиваше към кабинета си, гръмкият бруклински баритон я изтръгна от унеса ѝ:
— Колко мило от ваша страна да ни удостоите с присъствието си, госпожо Печена. Започвах да си мисля, че ще се наложи да решавам случая самосиндикално.
Тя се спря до вратата на Бени усмихната.
— Господин Брутал, бяхте ли по време на празниците онзи добряк, когото познавам?
Той ѝ се ухили с всичките си зъби — нещо много рядко за Бени Дугън.
— И още как. Образцов баща и дядо, ако ми бъде позволено да се похваля.
— Момент, запази си мисълта — каза Нора и влезе в своя кабинет да си остави чантата на бюрото. После се върна при Бени и посочи празното бюро. — Джесика няма ли я още?
— Снощи ми писа, че самолетът ѝ бил с дублирани места и я прехвърлили на нощния полет. Ще дойде по някое време преди обед. — Все още със закачлив тон той добави: — Как, по дяволите, свалят от самолета въоръжен федерален агент? Главите им са в задниците на тия идиоти.
— Е, поне ти си щастлив и налице, великане. Разправяй, не пропускай нищо.
— Първо, нека ти кажа, че беше напълно права — започна Бени.
— Винаги е приятно да слушам разказ, започващ с тези думи, но нека караме поред. Бил си при Кал, нали?
Бени беше прекарал празника в дома на по-големия си син Калвин, който живееше със съпругата си и двегодишната им дъщеричка в Сийфорд, буржоазен малък град на южния бряг на Лонг Айланд, на около петдесет километра по права линия източно от службата на Бени. По-малкият му син Кенет, все още ерген, беше дошъл от Бостън, за да се включи в семейната сбирка. И двете момчета работеха нещо във финансовите услуги, вместо да тръгнат по стъпките на поколенията полицаи в рода им. Бяха много близки с майка си — спойката, която държеше семейството заедно през почти безкрайните отсъствия на работохолика Бени, — но след смъртта ѝ вече много малко ги свързваше.
— Стигнах там в сряда вечер — каза той, — след като Клеър вече си беше легнала. Момчетата бяха там, също и Шийла, съпругата на Кал…
— Знам коя е. Давай нататък.
— Та така… всички бяхме насядали в дневната, аз бях занесъл бутилка „Джеймисън“, за да се чукнем за Чарми, това е десетият ни Ден на благодарността без нея. Те изглеждаха изненадани, но направо паднаха от това, което направих после.
— Какво, какво? — попита Нора.
— Точно каквото ми беше поръчала да направя. Просто им казах истината. Че съм бил скапан баща, че е трябвало да бъда по-добър съпруг, че ужасно се мразя за това и че ще направя всичко по силите си, за да им се реванширам.
Че мога да бъда истински баща на тях двамата и истински дядо на Клеър. И че не очаквам да приемат думите ми на доверие, но се надявам, че ще ме съдят по делата ми.
— Леле! И те какво?
— Дълго време нищо. Момчетата бяха заболи носове в чашите си, а Шийла ме гледаше, сякаш всеки момент щеше да заплаче. Накрая Кени каза: „Кой си ти, по дяволите? Да не си си сложил маска като в „Мисията невъзможна“ или нещо такова?“. И се наведе към мен, сякаш искаше да ми обели кожата на лицето от шията нагоре. Да ме изобличи като измамник, който се прави на друг. Всички избухнахме в смях и преди да беше успял да се отдръпне, аз го награбих и се вкопчих в него. Направо се разревах и почнах да му повтарям колко съжалявам. После и той се разрева, и Кал също, и Шийла, тя отдавна си беше готова. Ударихме му един рев, та стана като шоуто на Опра.
В очите на Нора имаше сълзи.
— О, Бени, така се радвам за теб! И за тях. За всички вас. Той изглеждаше смутен и щастлив.
— Сега не започвай да ми разправяш какъв добряк съм. Карай полека.
— Ами може би си малко по-добър, отколкото си даваш сметка.
Тя стана, заобиколи бюрото и се наведе да го прегърне. Той протегна ръце нагоре и на свой ред я прегърна, като притисна двата си свити юмрука в гърба ѝ.
— Брей, във ФБР никой никого не прегръща — каза на висок глас Джесика, като влезе в стаята и метна чантата си на бюрото. — Ще ми е мъчно да напусна това любвеобилно местенце.