Нора беше застанала неловко до стола на Бени и по лицето ѝ още се стичаха сълзи.
— Тези сълзи свързани ли са със случая? Трябва ли да знам нещо?
— Не — отвърна Нора. — Сълзи на щастие, след като чух какъв страхотен празник си е изкарал господин Брутал. А при теб как мина?
— Супер. Винаги е приятно с моите хора. Вместо да помагам в кухнята, разигравах готината леля Джес с децата. Така че при мен се получи идеален празник. Изтощена съм, защото не мога да спя в самолетите, но съм готова да се залавям за работа.
— Дойде ли време да поговорим с онова конте Конър? — попита Бени.
— Да, виж дали можеш да го докараш тук.
Бени имаше подход. По някакъв начин успяваше да прилъже човека да „дойде до службата да си поприказват“, без да влачи със себе си адвокат. В реалния свят нямаше такова нещо като „викаме те да си поприказваме“. Имаше или „прибираме те“, което изискваше законово основание за арест с прочитане на правата на арестувания, или „ела, ако обичаш, без адвокат и ни наговори неща, за които после да те обесим“. Нора винаги се удивляваше на способността на Бени да създаде един свят, в който хората идват доброволно и не искат адвокат.
Бени и Джесика се качваха с асансьора към жилището на родителите на Конър. Семейство Маккарти живееха на последния етаж на шестетажна сграда в Бронкс — „кооперация с асансьор“, както им викаха навремето, за да ги отличават от шестетажните сгради без асансьор, каквито имаше много в Ню Йорк. Конър бе прекарал уикенда след Деня на благодарността с родителите си и до понеделник към обед не бе излизал никъде освен до магазина два часа след като баща му — портиер в Манхатън — бе тръгнал за работа. Майката на Конър си стоеше вкъщи, защото имаше артрит и се движеше трудно. Тя отдавна се беше пенсионирала като камериерка в хотел.
Нора и хората ѝ знаеха къде се намира Конър, защото специалният екип за наблюдение го следеше от няколко дни. Дори бяха наели апартамент на същия етаж, който се даваше под наем на туристи, като бяха изкарали тънка фиброоптична камера навън към коридора, за да наблюдават вратата. Знаеха го къде е.
Бени си беше изработил практика да не посещава мафиоти в домовете им. Обаждаше им се, казваше им, че има призовка или че иска да им зададе няколко въпроса, и им предлагаше възможност да се видят в някое близко кафене. Така им спестяваше неудобството да ги разпитва пред жените и децата им — един жест на добра воля, който подтикваше онези, решили впоследствие да минат на страната на доброто, да питат за Бени. Но Конър не беше някакъв мафиотски бос. Беше нищожество. В неговия случай Бени искаше да използва неудобството пред близките му като лост за въздействие.
Той натисна големия черен бутон под шпионката на вратата и отвътре се чу жалка електронна имитация на звънец. Пренебрегвайки наученото в академията — никога да не застава срещу затворена врата, — Бени видя как светлината в шпионката примигна, докато Конър ги оглеждаше. Очевидно реши, че един огромен бял мъжага с вратовръзка и черен шлифер и чернокожа жена с черен костюм не представляват непосредствена заплаха от въоръжено нахлуване в дома му, и отвори вратата.
— Мога ли да ви бъда полезен? — попита той.
— Вероятно — отвърна Бени. — Ние работим в Министерството на правосъдието. — Двамата с Джесика вдигнаха значките си. — Надяваме се да ни отделите няколко минути да поговорим. Може ли да влезем за малко?
Конър се вцепени, точно както Бени бе очаквал.
— Ъъъ… майка ми е тук и не се чувства добре. Мисля, че обстановката не е подходяща за дискусия.
Откъде падаш ти, бе?, помисли си Бени.
Бени виждаше, че Конър размишлява, и реши да го попритисне, като направи крачка напред, сякаш се готвеше да го заобиколи и да влезе в апартамента.
— Ще ви отнема само минута.
Това свърши работа.
— Сигурно има и по-добро място — каза Конър и прегради пътя му.
— Разбира се — отвърна Бени. — Елате с нас до службата и ще приключим за пет минути. Няма нужда да безпокоим майка ви.
По лицето на Конър се разля облекчение.
— Добре, добре. Само да си събера нещата и може да тръгваме.
Той притвори вратата. През тясната цепнатина го чуха да обяснява на майка си, че имал важна среща, и да ѝ благодари за великолепния празник. След малко се появи на вратата с пътна чанта в ръка.
— Благодаря ви за търпението.
— Няма проблем — отвърна Бени. — Както казах, ще мине бързо. Когато приключим, можем да ви оставим където кажете.