— Както и да е. Просто за сведение, в момента обработват документите ѝ в офиса на ФБР в Уест Палм Бийч и днес по обед официално ще ѝ бъдат връчени обвиненията от магистрат, ако решиш да изпратиш един от тукашните си сътрудници да слуша. Нора Карлтън е федерален прокурор в щата Ню Йорк и в момента е тук да организира първоначалното ѝ явяване пред съдия заедно с един от федералните прокурори на Флорида.
— Ще позвъня на Нора. Благодаря за информацията.
Основната забележителност във фоайето на федералната прокуратура на Южната съдебна област на Ню Йорк беше скулптурната инсталация, провесена от тавана. Озаглавена „Каяци в бурята“, тя представляваше съвкупност от продълговати тесни ярко оцветени лодчици от папиемаше, които плуваха в пространството и сякаш се блъскаха една в друга. От време на време някой новоназначен федерален прокурор правеше предпазливи постъпки за премахването на тази огромна въртележка за бебешко креватче, но му се отговаряше, че била защитена от федералния Закон за правата на авторите на изобразително изкуство от 1990 г, и като такава не можела да бъде премахната без съгласието на автора си, което съгласие така и нито веднъж не бе потърсено, защото хората си имаха достатъчно работа и без да обявяват война на някакъв творец на инсталации от папиемаше.
Фредерик Симпсън за пръв път забеляза каяците едва днес, застанал зад високата дървена катедра в очакване да утихне врявата на репортерите и снимачните екипи. Зад гърба му беше спусната триметрова тъмносиня завеса, която се движеше по алуминиева релса, монтирана на тавана. Беше избързал с излизането си на катедрата, без да изчака сигнала на пресаташето, който трябваше да бъде предшестван от едноминутно предупреждение до медиите да осигурят нужната тишина. Но Симпсън се чувстваше неловко сред преградените с шперплатови стени бюра на нисшия административен персонал в помещението зад завесата. Нямаше какво да каже на хората, които се преструваха, че работят на тези бюра, а и вече бе готов с изказването си. Така че просто отвори вратата и се провря през пролуката в завесата.
Най-после тълпата утихна, но сега пък Симпсън трябваше да изчака служителите му да поставят големия картонен плакат на статива вдясно от него. Той изобразяваше Джина Куфаро — беше със злокобна физиономия, заснета от наблюдаващия екип, а около нея, подредени в кръг като на циферблат, имената на дванайсетте ѝ жертви. Всяко име беше вписано в стилизиран череп с кръстосани кости, а от всеки череп тръгваше черна черта, която го свързваше със снимката на Джина. Името на губернатора Тони Бърк беше в най-горния череп, този на 12 часа.
Симпсън бе отделил много време за репетиции с плаката в кабинета си. Гвоздеят на събитието по думите на пресаташето му трябвало бъде неговият показалец, обвинително насочен към лицето на Джина. Симпсън не бивало да застава нито прекалено близо, за да не я закрие с тялото си, нито твърде далече, за да не бъде извън кадър. А с оглед на факта, че отдясно главата му изглеждаше по-добре, отколкото отляво, но пък от лявата страна на катедрата нямаше достатъчно място за статива, той трябваше първо да мине пред плаката, след това да се обърне назад и да протегне лявата си ръка с насочен към Джина показалец, като през цялото време гледа към фотографите, които сега щяха да му се падат отдясно. И да не се усмихва. Трябваше да се задържи в тази поза достатъчно дълго, за да могат всички фотоапарати да запечатат на възможно повече годни за ползване кадъра акта на посочването. От него се искаше много, но снимката му на първа страница във всички нюйоркски вестници и новинарски сайтове си струваше усилието.
Симпсън беше наизустил репликите, представящи обобщено обвинителния акт, и ги казваше гладко, сякаш четеше от аутокю. Изражението на лицето му беше някак отнесено, а гласът безизразен. Освен това бързаше, сякаш нямаше търпение да стигне до дълго репетирания жест. Щом свърши, той пристъпи към изпълнението му и едва когато понечи да се извърне, за да посочи, си даде сметка, че не е преценил добре дали при протягането на ръката му закопчаното сако няма да изглежда прекалено изопнато на кръста и да създаде впечатление за корем. Затова импровизира, като извъртя наляво само горната половина на торса си с протегната ръка, докато главата и ханшът му останаха обърнати към фотографите. Сакото не се изопна при копчето, но позата му изглеждаше измъчена. Той остана в нея цяла минута, докато фотоапаратите щракаха — интервал от време, който не се бе сторил дълъг на пресаташето му, докато не видя Фредерик Симпсън, замръзнал неподвижно и неестествено извит на една страна в течение на шейсет секунди.