Най-после Симпсън излезе от неподвижността си и се върна на катедрата, за да даде думата на заместник-директора на ФБР, отговарящ за Ню Йорк — даровит оратор, който в типичния за службата си стил излезе далеч извън рамките на обвинителния акт, за да поднесе на медиите готови апетитни цитати за „царството на терора“ и „пандемията от убийства“ на Джина Куфаро и особено за „ликвидирането на бившия губернатор Бърк“. Кармен Гарсия също се виждаше зад катедрата, но не взе думата.
Въпросите от медиите бяха лесно предвидими.
— Значи Кайра Бърк е невинна? — извика един репортер.
— Да — каза Симпсън. — Нашият обвинителен акт сочи, че губернатор Бърк е убит от друго лице.
— А съгласувахте ли разследването си с главния прокурор на Манхатън?
Тук Симпсън погледна към катедрата и прочете дума по дума онова, което си беше написал:
— Ние поддържаме отношения на тясно сътрудничество с неговото ведомство и сме водили разговори в хода на разследването ни, но няма да навлизам в конкретиката на тези разговори.
— Ще свали ли манхатънската прокуратура обвиненията срещу Кайра?
— Това си е изцяло тяхна работа — отвърна Симпсън.
— Искате да кажете, че те ще продължат да съдят Кайра, докато вие съдите друга?
— Не казвам това. Казвам само, че всякакви въпроси относно действията им трябва да се отправят към тях. Те са отделен и самостоятелен екип от висококвалифицирани професионалисти.
Кармен Гарсия вече бе разговаряла с Анди Куон. Обади му се, за да му съобщи новината, малко след ареста на Джина във Флорида и го запозна накратко с всички доказателства, събрани от ФБР. Докато разговаряха по телефона, тя му прати по имейла компилацията от записи на охранителните камери, за да може да проследи сам движенията ѝ във вечерта на убийството на Тони Бърк.
Той не каза нищо дълго след като Кармен приключи.
— Анди, там ли си? — попита тя.
— Да, тук съм, само че се чувствам ужасно, направо страх ме хваща, като си представя какво бях на косъм да ѝ причиня.
— Не си знаел нищо от това — каза Кармен. — И
— Да, но пак се чувствам като пълен кретен. Бях толкова убеден, че всичко е изпипано докрай, че Кайра Бърк е виновна. За малко щях да изпратя невинна жена в затвора. Дявол да го вземе, тръпки ме побиват.
— Хей — каза Кармен, — горе главата, накрая пак ще идеш в рая.
— Да бе, много благодаря — промърмори Анди. — Оценявам го, но… — Той не довърши мисълта си. Вместо това каза: — Ще докладвам на шефовете. Сигурен съм, че ще свалят обвиненията срещу Кайра. Ако имам нужда от още нещо, ще те уведомя.
Но преди да позвъни на висшестоящите, Анди набра друг номер.
Отсреща отговориха на първото позвъняване:
— Анди Куон, на какво дължа удоволствието?
Анди никога не можеше да каже със сигурност дали Матю Паркър говори саркастично или не.
— Здрасти, Мат — каза той. — Виж, обаждам се, за да те уведомя за някои развития по делото. Още не са публично обявени, не съм ги докладвал дори на шефовете си, но смятам, че дължа това обаждане на теб и клиентката ти.
Когато затвориха, Паркър изпрати есемес на Бени Дугън без емоджита.
„Благодаря ти, благодаря ти, благодаря ти!“ — гласеше текстът.
После, ухилен до уши, набра номера на Кайра. Никога повече няма да ми се налага да стъпя на Сентър Стрийт 100, мислеше си той, докато чакаше телефонът да зазвъни.
Не позна. Преди съдия Занис да удовлетвори „в интерес на справедливостта“ искането на манхатънската прокуратура да прекрати делото и да освободи Кайра от условията на паричната ѝ гаранция, тя държеше да ги види всичките за последно в съдебната зала.
Този път петте стъпала към входа не се сториха на Паркър толкова депресиращи. Може би това се дължеше на времето или на факта, че тълпите репортери бяха странно притихнали, едва ли не съчувствени, или може би беше израз на носталгия, откакто бе твърдо решил да се пенсионира.
Каквато и да беше причината, лъснатите чу черни обувки сякаш имаха пружини в подметките. Кайра обаче като че ли не усещаше този прилив на енергия и изостана на няколко крачки зад него, докато минаваха през проверката за сигурност и вървяха към съдебната зала. Допускам, че за нея всичко е като лош сън, каза си той.
Анди Куон вече седеше на масата на обвинението, но не погледна към тях. Съдия Занис зае мястото си с мрачно изражение. Обяви, че е получила искането на манхатънската прокуратура за прекратяване на делото.
— Но като чета член двеста и десет, алинея трийсет и пет от Наказателнопроцесуалния закон — каза тя, забола поглед в книгата пред себе си, — от мен се изисква да установя наличието на безспорно обстоятелство, че поддържането на съдебно преследване на обвиняемата по силата на съответния обвинителен акт ще съставлява нарушение на принципа на справедливостта. Господин Куон, какво точно е въпросното обстоятелство?
Анди Куон се изправи на крака.