Наистина ли току-що пожела на Джина Куфаро „весела Коледа“?, помисли си Нора. Какви ги дрънка? Колелата ѝ щеше да е зад решетките.
За снежен човек беше абсурдно малък, но Софи не знаеше това. Бяха в задния двор на къщата в Хоубоукън, където Нора бе прекарала детството си, и бяха събрали купчинка от току-що падналия мокър сняг, колкото да направят това жалко човече. Приличаше по-скоро на безформена буца, отколкото натри отчетливи обли топки, но си имаше нос от морковче, две съчки за ръце, стафиди за очи и усмихната уста. Докато седяха на задното стълбище, гордо загледани в творението си, и пиеха горещ шоколад, Софи разсъждаваше на глас как снегът ще улесни много работата на Дядо Коледа през следващата нощ, а Нора я слушаше с цялото си внимание.
Самата тя не мислеше за работа, защото до Нова година нямаше изобщо какво да върши. Беше изпратила на Бътлър всички доказателства по делото, подала бе в съда искането си за анонимно жури и бе уведомила съдията и защитата, че Министерството на правосъдието бързо е одобрило молбата им да не искат смъртно наказание — нещо, което никой манхатънски съд и бездруго нямаше да постанови. Беше ѝ приятно на тази Коледа да мисли само за семейството си.
И тя наистина мислеше за него — непрекъснато, включително сега, на тези стъпала. За пръв път в живота на Софи Ник щеше да доведе друга жена, неговата годеница, за да отпразнуват заедно Коледа. Още по-странно ѝ се струваше, че през седмицата след Коледа Ник и Вики ще отведат Софи в Кънектикът, за да я запознаят с родителите на Вики. Разстоянието до там беше едва деветдесет минути с кола, но самата мисъл предизвикваше у Нора тъпа болка в гърдите. Животът и на трима им щеше да се промени, а Нора не обичаше промените.
След като зави Софи в креватчето ѝ тази вечер с думите: „Мисли си за хубави неща, буболечето ми, и заспи, защото Дядо Коледа няма да дойде, докато си будна“, тя слезе в кухнята, където майка ѝ довършваше миенето на чиниите от вечерята. Нора се отпусна с въздишка на стола до малката маса. Тереза се обърна усмихната.
— Как е моята страхотна прокурорка?
Нора едва вдигна към нея насълзените си очи.
— Не се чувствам страхотно в този момент.
— Правя чай. Искаш ли? — попита Тереза.
Нора кимна и майка ѝ наля две чаши гореща вода, топна няколко пъти чаената торбичка в едната и в другата и я остави на масата.
— Нещо в службата ли? — поинтересува се Тереза.
— Не, там всичко е наред. Просто имам усещането, че губя Софи, че традициите, които си изработихме заедно, ми се изплъзват.
— Защото Вики ще е тук утре?
— Да, и защото ще водят Софи в Уестпорт, та няма да я видя цяла седмица, включително на Нова година. Досега никога не е било така, но оттук нататък вероятно ще се случва все по-често.
Майка ѝ се опита да я разсмее:
— На теб едва ли ти се ходи в Уестпорт. Къщите са далече една от друга, няма тротоари. Там няма да е весело на Нова година.
Нора се усмихна с половин уста, така че Тереза си пое дълбоко дъх и опита нещо различно:
— Виж, да имаш деца е прекрасно, но е и болезнено, защото при тях единственото постоянно нещо е промяната. Не можеш да ги замразиш, за да си остане всичко, както си е било.
— Да — каза Нора, забола нос в чашата с чай, — но сега е различно, не е като да я уча да кара велосипед или да я водя на училище. Сега непознати хора ми я отнемат за пръв път през живота ѝ.
— Виж, първо, не са
— Знам, знам — каза Нора, без да вдигне очи от чашата.
— Традициите се променят, това е неизбежно. Но знаеш ли кое никога няма да се промени?
Тереза се наведе напред и взе в дланите си обляното в сълзи лице на Нора.
— Наистина, ела с мен във Флорида. Виро Бийч е прекрасно място, а леля ти Айрин ще се радва да те види. Ще се забавляваш с ято застаряващи прелетни птички! Представи си само шведските маси в четири и половина следобед!
Това най-после разсмя Нора.
— Звучи изкусително, мамо, но вече съм била във Флорида през декември. И то тази година, за да закопчая Джина Куфаро. Кармен се уби да ме кани да отида за Нова година при нея. Няма да съм сама, не се тревожи.
Кармен Гарсия и нейната съпруга Маргьорит живееха в лявата половина на двуфамилна къща в Мейпълуд, Ню Джързи — богато озеленено и все по-модно предградие на трийсетина километра западно от Долен Манхатън. Домът им беше на няколко крачки от гарата, което улесняваше ежедневните пътувания на Кармен до града, като в същото време беше близо и до местната пожарна команда, както и до люлките и езерцата с патици в един хубав парк — за огромна радост на тригодишния им син Илай.