— Прочут френски художник от двайсети век, модернист. Работил е с всякакви материали, включително с цветно стъкло. Има някои много известни творби като витража „Прозорец към мира“ в централата на ООН.
— Откъде знаете толкова за Шагал?
— Ами, първо, аз съм крадец на произведения на изкуството — отвърна Френчи и бе възнаграден с бурен смях от заседателите, които бяха очаровани от него. — Второ, роден съм във Франция и майка ми обожаваше Шагал. Освен това бях крал негови неща и преди.
— Казахте, че господин Куфаро е искал да му „намерите“ витраж. Какво според вас е искал да каже с това „намерите“?
— Хм — отвърна Френчи. — Всъщност той не използва тази конкретна дума, да му „намеря“. Искаше да открадна витража и каза, че ще ми плати, за да го направя. Така че беше нещо в този смисъл. Да го „придобия“ може би. Не помня точната дума.
— И какво стана после? — попита Нора.
— Ами отне ми много усилия, защото той се намираше в апартамента на един баровец в Манхатън. По някакъв начин Джоуи го беше видял там и искаше да го има. В крайна сметка успях да вляза и да го придобия.
— Откраднали сте го?
— Да, да, това за мен беше единственият начин да придобия нещо.
По лицата на заседателите отново се разляха усмивки, някои дори се засмяха приглушено.
— Кога се случи това, господин Джоузеф?
— Преди десет-дванайсет години, малко преди Джоуи да почине.
— А как му доставихте творбата на Шагал?
— Бях позабравил тази история, но като влязох тук, си припомних къде ме накара да му я доставя. Едва сега разбрах защо е представлявала такава стойност за него.
— Възразявам! — изкрещя Бътлър, който нямаше никаква представа срещу какво възразява, но си каза, че онова, което Френчи току-що си е припомнил, няма как да е добро.
— На какво основание, господин Бътлър? — попита съдия Уитни.
— Той току-що си призна, че е променил отговорите си тук, на свидетелското място, господин съдия. Говори каквото му дойде на езика. Не е редно!
Това не изясни особено нещата, но Нора реши да се намеси:
— Нека задам един въпрос, който ще внесе яснота, господин съдия.
— Добре — отвърна съдията.
И тогава тя наруши свещеното правило никога да не задава в съдебна зала въпрос, чийто отговор не знае, но беше практически сигурна защо Френчи е замръзнал първоначално, когато хвърли поглед към масата на защитата. Те не му бяха показвали снимка на Джина, защото той твърдеше, че не я е виждал. Ако му я бяха показали, впоследствие това щеше да ги направи уязвими на обвинения, че са му внушили коя е, за да я идентифицира в съда. Докато изведнъж Френчи си бе припомнил нещо в образ и цвят.
— Господин Джоузеф, има ли нещо в тази съдебна зала, което е освежило паметта ви относно доставената от вас творба на Шагал?
— Да — каза той, кимайки енергично.
— И какво е то?
Френчи посочи Джина и отговори:
— Припомних си, когато я видях. Джоуи ме накара да доставя витража на нея и тогава си помислих, че му е любовница или нещо такова, но сега всичко си идва на мястото. Тя е негова дъщеря.
Нора реши да рискува с навеждащ въпрос:
— Значи вие сте се запознали с него в Бронкс, но той ви е казал да доставите произведението някъде другаде?
— Да, разговаряхме за поръчката в клуба му в Бронкс, но той не искаше да доставя творбата на Шагал там. Искаше да я отнеса на някакво място във Флорида, близо до Палм Бийч, нещо като еднофамилна резиденция или жилище в затворен комплекс. Не на самия бряг, а на няколко километра от него.
— И какво се случи?
— Изпълних желанието му, все пак той беше Джоуи Куфаро. Отидох с кола, защото не можеш да навиеш на руло цветен витраж, та нямаше как да го кача на самолета или на влака.
— И когато стигнахте във Флорида, на кого доставихте откраднатия Шагал?
— На нея — каза той и отново я посочи. — На дъщеря му.
Нора погледна към съдия Уитни.
— Той посочи подсъдимата, господин съдия.
— Да — отвърна съдията. — Да се впише в протокола, че свидетелят е идентифицирал подсъдимата.
Бътлър на няколко пъти понечи да стане, но се отказа.
Не можеше да прецени дали това му навреди. В края на краищата Джоуи Куфаро
Нора реши да смени темата, като заразпитва Френчи за множеството му разговори за Джина с членове на фамилията Гамбино. Френчи буквално я затрупа с неща, които бе чувал за нея: какъв безценен капитал била тя за Фамилията, какво влияние придавали нейните убийства на Гамбино, как и останалите фамилии търсели квалифицираните ѝ услуги. Просто нямаше как да се намери по-солидно доказателство за нексус.
Съдия Уитни даде обедна почивка между разпита на свидетеля от обвинението и кръстосания разпит от защитата.
— Ще обядваш ли? — попита Бени.
Джесика беше седнала зад бюрото си и преглеждаше снимки на компютъра.
— Да. Само да приключа с тези тук. — И след секунди извика: — Ха! Това трябва да е!
— Кое?