Лира тутакси скочи, а Панталеймон се превърна в чайка, нетърпелив да разтвори криле час по-скоро. Навън беше студено и Лира скоро усети, че започва да трепери, колкото и добре да беше облечена. Панталеймон обаче беше във възторг, пърхаше, пляскаше с крила и ту изпреварваше кораба, ту изоставаше. Лира се радваше заедно с него, докато той се наслаждаваше на полета и се опитваше да внуши на корморана на стария кормчия да се включи в играта. Другият демон обаче не му обърна внимание, а сънливо се отпусна върху дръжката на румпела.
В тази печална кафява шир нямаше живот и само ритмичното ръмжене на мотора и плисъкът на водата нарушаваха тишината. Тежките облаци бяха надвиснали ниско, но дъжд нямаше. Въздухът под тях беше окаден от дима на рафинерията. Единствено изящният полет на Панталеймон внасяше искрица живот и радост в този безжизнен простор.
Той се спусна стремително надолу и отново се издигна с широко разперени крила, снежнобели на фона на сивото небе, но в същия миг нещо черно го връхлетя и се удари в него. Зашеметен от болка и изненада, Панталеймон започна да пада на една страна и Лира извика от ужас. След първото черно създание изневиделица се появи още едно. Полетът им не беше като този на птиците, а по-скоро като на бръмбари, тежък и равномерен, съпроводен с монотонно бръмчене.
Панталеймон падаше и правеше отчаяно усилие да се отклони встрани, за да стигне до кораба и протегнатите ръце на Лира, но двете черни създания налитаха върху него — бръмчащи, жужащи, смъртоносни. Лира беше почти парализирана от страха на Панталеймон и своя собствен, но в този миг нещо профуча край нея и се издигна нагоре.
Беше демонът на кормчията. Тежката и тромава на вид птица се стрелна към висините в мощен и стремителен полет, черните криле запляскаха във въздуха, клюнът нанасяше мълниеносни удари и нещо дребно и черно падна върху насмоления покрив на каютата, а оттам — в краката на Лира, в мига, в който пое в протегнатите си ръце Панталеймон.
Тя понечи да го погали, да го успокои, но той тутакси прие облика на дива котка, скочи върху съществото, което беше изпълзяло до ръба на покрива, и го събори. Панталеймон го притисна с ноктестата си лапа и погледна нагоре, където корморанът кръжеше все по-високо, преследвайки второто създание.
Не след дълго голямата птица плавно се спусна и изграчи нещо на кормчията, който обясни:
— Избягало е. Не позволявайте и това да избяга. Ето, вземи.
Той плисна утайката от калаеното канче, от което отпиваше кафе, и го протегна на Лира.
Без да губи време, тя захлупи съществото, което бръмчеше и жужеше като машинка.
— Дръж така — обади се зад гърба й Отец Корам, коленичи до нея и пъхна под канчето парче картон.
— Какво е това, Отче Корам? — попита Лира разтреперана.
— Да идем долу и да го погледнем. Дръж го внимателно, Лира. Не го отхлупвай.
Тя погледна към демона на кормчията, докато минаваха край него, с намерението да благодари на голямата птица, но старите й уморени очи бяха затворени. Вместо това Лира благодари на кормчията.
— Трябваше да стоиш долу — беше единственото, което каза той.
Тя отнесе канчето в каютата, където Отец Корам извади една бирена халба, нахлупи отгоре канчето и измъкна картончето. Съществото падна в халбата и той я вдигна, за да го разгледат по-добре.
Беше голямо колкото палеца на Лира и не черно, а тъмнозелено. Горните му крила бяха разтворени като на божа кравичка, готова да литне, а долните пърхаха така бързо, че едва се виждаха. Шестте му ноктести крачета чегъртаха по стъклото.
— Какво е това? — попита Лира отново.
Панталеймон, все още в облика си на дива котка, се беше снишил на няколко сантиметра от чашата и зелените му очи зорко следяха съществото.
— Ако го смачкаш — обясни Отец Корам, — ще видиш, че не е живо. Във всеки случай не е нито животно, нито насекомо. Вече съм виждал веднъж такова нещо и не очаквах да видя втори път толкова далеч на север. Срещат се в Африка. Вътре има часовников механизъм, а за пружинката му е закачен зъл дух с магия в сърцето.
— Кой може да го е пратил?
— Дори не е нужно да четеш символите, Лира. Лесно можеш да се досетиш и така.
— Госпожа Колтър?
— Разбира се. Тя не е изследвала само севера. И в пущинаците на юг има доста необичайни неща. За последен път видях такава машинка в Мароко. Тя е смъртно опасна — никога няма да спре, също като духа в нея. А ако пуснеш духа, той ще бъде толкова разгневен, че тутакси ще убие първото живо същество, което му се изпречи.
— Какво ли е търсил?
— Шпионирал е. Какъв глупак съм, че те пуснах горе! И не биваше да те прекъсвам, когато се опитваше да разгадаеш символите.
— Сега разбирам! — внезапно възкликна Лира. — Този гущер означава
— А, сега и аз разбирам. Това не е просто гущер, а хамелеон. И означава въздух, защото те не ядат и не пият вода, а живеят само от въздуха.
— И слонът…
— Африка. Аха!
Двамата се спогледаха. С всяко ново откритие, разбулващо тайните на алетиометъра, това устройство ги изпълваше с все по-голямо възхищение.
