Докато наблюдаваха това, хората по прозорците се умълчаха. От нашата наблюдателница виждахме разрушението долу, но не чувахме дори и най-силните шумове. И по някакъв начин беззвучието на това методично, помитащо унищожение поразяваше всички ни. Дотогава не забелязвах вятъра — стенещ вой в призрачната тишина. Знаех, че от всичките трийсет и пет етажа на сградата, над нас и под нас, и други хора наблюдават неми случващото се.
Въпреки че домовете на строителите от законната част не бяха застрашени, от съпричастност всички на строежа спряха работа. Работниците разбираха, че когато завършат сградите, собствените им домове ще се превърнат в развалини. Знаеха, че ритуалът, който толкова пъти бяха наблюдавали преди, ще се извърши за последен път: гетото ще бъде изтърбушено и изгорено и на негово място щеше да се появи паркинг за лимузини.
Огледах лицата край мен — лица, изпълнени със състрадание и ужас. В очите на някои видях да тлее срам от това, че общинските власти бяха накарали толкова много сред нас да мислят:
— Голям късмет, Линбаба, не пипнаха къщата ти! И твоята, и моята! — възкликна Прабакер, докато наблюдавахме как полицаите и общинските работници се товарят на камионите и потеглят. Бяха помели един откос, сто метра дълъг и десет — широк, в североизточния край на нелегалния бордей. Около шестдесет къщи, приютили поне двеста души, бяха съборени. Цялата операция бе отнела по-малко от двайсет минути.
— Къде ще отидат? — попита тихо Карла.
— До утре по това време повечето колиби ще са вдигнати отново. Другия месец ще дойдат и пак ще ги съборят, или пък други колиби също като тези в друга част на бордея. И пак ще ги вдигнат. Но въпреки всичко загубата е голяма. Смачкаха цялата им покъщнина. Ще трябва да купуват нов бамбук, рогозки и всичко останало, за да вдигнат нови къщи. А и арестуваха хора — може да не ги видим с месеци.
— Не знам кое ме плаши повече — лудостта, която смачква хората, или способността им да я понасят — заяви тя.
Повечето хора се бяха махнали от прозореца, но ние с Карла стояхме все така близо един до друг, сякаш тълпата ни блъскаше. Ръката ми обгръщаше раменете й. На земята, двайсет етажа по-надолу, хората започнаха да ровят из развалините на къщите си. Вече стъкмяваха подслони от брезент и пластмаса за възрастните, бебетата и малките деца. Тя се обърна към мен и аз я целунах.
Натегнатият лък на устните й се разтвори върху моите, плътта отстъпи пред плътта и в това имаше такава нежност, за миг или два. Плавах свободно, реех се из неописуеми нежности. Мислех Карла за нахакана, корава, почти за студена, но тази целувка бе изпълнена с чиста и непресторена уязвимост. Женствената й прелест ме шокира и аз се отдръпнах първи.
— Извинявай. Не исках да… — замънках.
— Няма нищо — тя се усмихна и се отдръпна от мен, опряла длани на гърдите ми. — Но може би ще накараме някоя от хубавиците на празненството да ревнува.
— Коя?
— Да не ми казваш, че си нямаш момиче тук?
— Не. Разбира се, че нямам — намръщих се аз.
— Трябва да престана да слушам Дидие — въздъхна тя. — Той го измисли. Убеден е, че няма как да нямаш тук приятелка. Според него това е единствената причина, поради която би се преселил в бордей. Твърди, че това е единствената причина, който и да било чужденец да се засели в бордей.
— Нямам приятелка, Карла, нито тук, нито никъде. Влюбен съм в теб.
— Не, не си! — кресна тя и думите й прозвучаха като плесница.
— Това е по-силно от мен. Отдавна вече аз…
— Престани! — прекъсна ме тя отново. — Не си!
— Не може да мразиш любовта, Карла — разсмях се аз тихичко и се опитах да я разведря.
— Може би, но може да ти се гади от нея, и още как! Такава наглост е да обичаш някого, а и наоколо е пълно с любов! В този свят има прекалено много любов. Понякога си мисля, че това е раят — място, където всички са щастливи, защото никой не обича никого никога повече.
Вятърът издухваше кичури коса към лицето й. Тя ги отмахна с две ръце и ги притисна, разперила пръсти над челото си. Беше забила поглед в краката си.
— Какво стана с добрия стар безсмислен секс без ангажименти, мамка му? — каза тя дрезгаво с устни, изопнати върху зъбите.
Това не беше въпрос, но аз въпреки това му отговорих.
— Това не го изключвам — като резервен вариант, така да се каже.
— Виж какво, не искам да се влюбвам — каза тя с по-мек глас, вдигна очи и се вгледа в моите. — И не искам никой да се влюбва в мен. Романтиката се отнесе доста зле с мен.
— Според мен тя не жали никого, Карла.
— И аз това казвам.
— Но когато това се случи, нямаш избор. Не мисля, че е нещо, което правим по избор. И… не искам да те притискам. Просто съм влюбен в теб, това е всичко. От доста време съм влюбен в теб и трябваше най-сетне да го кажа. Това не те задължава с нищо — нито пък задължава мен.
— Но все пак… Не знам. Просто…
