Шантарам полностью

— Лин Форд — отвърнах, стиснах ръката му и за пръв път забелязах колко злато носи той. Имаше пръстени на всеки пръст. Някои бяха украсени със синьо-бели, блещукащи диаманти. Инкрустиран с диаманти златен „Ролекс“ свободно опасваше китката му.

— Това е Рахим — кимна той към шофьора. Грамадният на предната седалка погледна през рамо и ми се усмихна широко. Той обърна очи в молитвена радост към оцелелия и отново се загледа напред.

— Дължа ви живота си — каза Хасаан Обикуа с невесела усмивка. — И двамата ви го дължим. Онези там щяха да ни убият, няма съмнение.

— Извадихме късмет — отвърнах, вгледан в кръглото му здраво лице. Започваше да ми харесва.

Образът му се оформяше най-вече от очите и устните. Очите му бяха необикновено раздалечени и големи, което придаваше нещо змийско на погледа, а изумителните устни бяха толкова пълни и с такава разкошна форма, че сякаш бяха предназначени за много по-голяма глава. Зъбите му бяха бели и равни отпред, но всички останали и от двете страни бяха със златни коронки. Рококо извивките в краищата на широкия нос разширяваха деликатно ноздрите му, сякаш той непрекъснато вдъхваше приятно опияняващи аромати. Широка златна обеца, биеща на очи под късата му черна коса и на фона на синьо-черната кожа на врата му, висеше на лявото му ухо.

Погледнах разкъсаната окървавена риза, раните и надигащите се отоци по лицето му и на всеки сантиметър оголена плът. Когато отново го погледнах в очите, те блестяха развълнувано и весело. Не беше потресен от насилието на тълпата, нито пък аз. И двамата бяхме мъже, виждали и по-лошо, преживели и по-лошо, и незабавно разпознахме това един в друг. Всъщност никой от нас никога не спомена пряко инцидента след деня на срещата ни. Погледнах го в блесналите очи и усетих как усмивката ми се разтяга подобно на неговата.

— Страшен късмет извадихме!

— Да, мамка му! Точно така! — съгласи се той, разсмя се силно и свали ролекса от китката си. Вдигна го до ухото си, за да се увери, че още тиктака. Доволен, той го закопча обратно на китката си и насочи цялото си внимание към мен. — Но дългът си е дълг и той е все така важен, въпреки големия ни късмет. Подобен дълг е най-важното измежду всички човешки задължения. Длъжен сте да ми позволите да ви се отплатя.

— Много пари ще трябват — казах. Шофьорът погледна в огледалото за обратно виждане и се спогледа с Хасаан.

— Но… този дълг не може да бъде изплатен с пари — отвърна Хасаан.

— Говоря за човека с количката, когото ударихте. И таксито, което повредихте. Ако ми дадете пари, ще се погрижа те да стигнат до тях. Много време ще трябва, докато положението в „Регал Съркъл“ се успокои. Това е в моя район — аз трябва да работя там всеки ден, а хората още доста време ще са вбесени. Направете го и ще бъдем квит.

Хасаан се засмя и ме плясна по коляното. Смехът му си го биваше — честен, ала лукав; щедър, но и хитър.

— Не се безпокойте, моля ви — рече той, като продължаваше да се усмихва широко. — Това не е моят район, вярно, но аз не съм лишен от влияние дори и тук. Ще се погрижа пострадалият да получи всички пари, от които има нужда.

— И другият — додадох.

— Другият?

— Да, другият.

— Другият… какво? — попита той, озадачен.

— Шофьорът на таксито.

— Да, да, шофьорът на таксито също.

Последва кратко мълчание, в което жужаха загадки и въпроси. Погледнах през прозореца на колата, но продължавах да усещам изпитателния му поглед върху себе си. Обърнах се отново към него.

— Аз… харесвам… шофьорите на таксита — казах.

— Да…

— Аз… познавам много шофьори на таксита.

— Да…

— И това, че колата бе смачкана… ще причини много мъка на шофьора и семейството му.

— Разбира се.

— Тогава кога ще го направите? — попитах.

— Кое?

— Кога ще дадете парите за човека с количката и шофьора на такси?

— О — усмихна се Хасаан Обикуа и погледна огледалото за обратно виждане, за да се спогледат с Рахим. Грамадният вдигна рамене и се ухили в отговор в огледалото. — Утре. Утре добре ли е?

— Да. — Намръщих се. Не бях уверен защо се хилят толкова. — Просто искам да знам, за да мога да поговоря с тях. Не е въпросът в парите. Аз самият мога да дам. Някои от тях са… мои познати. И ето защо… това е толкова важно. Ако няма да го направите, трябва да знам, за да мога сам да се погрижа. Това е.

Всичко като че ставаше твърде сложно. Искаше ми се изобщо да не бях повдигал въпроса. Започнах да се ядосвам, без всъщност, да разбирам защо. И тогава той ми протегна длан за ръкостискане.

— Давам ви думата си — каза той сериозно и си стиснахме ръцете.

Пак се умълчахме и след малко аз се пресегнах и потупах шофьора по рамото.

— Тука става — казах аз, може би малко по-рязко, отколкото възнамерявах. — Ще сляза тук.

Колата спря до бордюра на няколко преки от бордея. Отворих вратата да сляза, но Хасаан сграбчи китката ми. Стискаше много силно.