Шантарам полностью

Бяха решили, че аз имам пари, — защото съм бял чужденец, затова когато първата сутрин се събудих сред богаташите от първа стая, ме поканиха да остана при тях. Идеята ме отблъсна! Бях израснал в семейство на фабиански социалисти и бях наследил упоритата, им, непрактична погнуса от социалната неправда във всичките й форми. Проникнат от тези принципи и формиран от млад в революционна епоха, аз самият бях станал революционер. Предаността на Каузата, както я наричаше майка ми, все още бе част от мен. Нещо повече — от много месеци живеех в бордей, сред най-големите бедняци в града. Затова отказах предложението да се наслаждавам на удобствата на богатите — неохотно, признавам си. Вместо това се набутах във втора стая, при мъжагите, които вече бяха лежали в затвора. За кратко се сборичкахме на вратата, но когато стана ясно, че съм готов да се боря за място в дома на крадците, те се посгъчкаха и ми направиха място. Първоначално не ме приеха. Черните шапки, подобно на всички самоуважаващи се мошеници навсякъде по света, бяха горди хора. Не чакаха дълго, за да изфабрикуват повод да ме изпробват.

При едно от дългите и мъчителни завръщания от тоалетната три дни след като бях арестуван, един мъж от тълпата се опита да ми отнеме чинията. Изкрещях предупредително на хинди и марати, като се постарах заплахата да е анатомически неучтива, доколкото позволяваше речникът ми. Това не го спря. Той беше по-висок от мен и по-тежък с трийсетина кила. Ръцете му сграбчиха чинията и двамата задърпахме, но никой не успяваше да я изтръгне със сила. Всички останали млъкнаха. Дишането им беше вихър от звуци и топъл въздух около нас. Беше сблъсък. Успех или провал: щях да си завоювам място в този свят, тогава и там, или да се проваля и да се оставя да ме набутат в зловонното блато в края на коридора.

Използвах неговата хватка за ключ и натресох глава в носа му — пет, шест, седем пъти, а после и в брадата му, когато той се опита да се отдръпне. Тревога обзе тълпата. Десетина чифта ръце ни заблъскаха и запритискаха. Под натиска на уплашените мъже, неспособен да помръдна ръце и вкопчен упорито в чинията си, аз го захапах за лицето. Зъбите ми пронизаха бузата му и усетих вкуса на кръвта му. Той пусна чинията и изкрещя, замята се диво и се заблъска в телата в коридора към стоманената врата. Последвах го и се пресегнах да го хвана отзад за гърба. Той стисна решетките, разтърси вратата и закрещя за помощ. Докопах го точно когато пазачът отключваше. Вкопчих се в него, докато се измъкваше през вратата. Фланелката му се опъна и за миг той забуксува. После фланелката се разкъса и останах с парче от нея в ръка, а той залитна навън и се сви пред пазача, залепил гръб до стената. Имаше рана на бузата — там, където се бяха забили зъбите ми. От носа му течеше кръв и се стичаше по шията към гърдите. Вратата се затръшна. Ченгето гледаше с неясна усмивка как бърша с парцала кръвта от ръцете и чинията си. Доволен, аз замерих вратата с него. Обърнах се, запромъквах се през смълчаната тълпа и отново заех мястото си в стаята на крадците.

— Добре се справи, братко — похвали ме на английски младежът до мен.

— Не съм — отвърнах аз. — Исках да му захапя ухото.

— Ооооо! — потръпна той и сви устни. — Сигурно ухото му е по-хранително, отколкото шибаната храна, която ни дават тук, а, човече? За какво те тикнаха тук?

— Не знам.

— Не знаеш?

— Хванаха ме посред нощ и ме докараха тук. Не ми казаха в какво съм обвинен, нито защо съм тук.

Не го попитах той за какво е тук, защото протоколът в австралийските затвори, който следваха мошениците от старата школа — мошеници, които знаеха, че протокол съществува и които бяха научили и мен в началото на присъдата ми — диктува да не разпитваш човека какви престъпления е извършил, докато не ти стане достатъчно симпатичен и се сприятелиш с него или достатъчно несимпатичен, че да го обявиш за враг.

— Яко са те натупали, човече.

— Викаха му „аероплана“.

— Ооооо! — потръпна той пак и се прегърби. — Мразя го шибания аероплан, братко! Веднъж толкова стегнаха въжетата, че ръката ми стоя изтръпнала цели три дни! А знаеш как се подува тялото ти във въжетата, заеби, след като те пребият, а? Махеш се казвам. А как е твоето име?

— Наричат ме Лин.

— Лин?

— Да.

— Интересно име, пич. Къде си научил така марати? Нали напсува оня, преди да му захапеш лицето?

— В едно село.

— Сигурно са били много корави в това село.

Усмихнах се за пръв път, откакто ме хвана полицията. В затвора човек пести усмивките си, защото мъжете хищници смятат усмивката за слабост, слабите я приемат за покана, а надзирателите — за провокация да ти приложат някое ново мъчение.

— Псувните ги научих тук, в Бомбай — обясних. — Колко време прекарват тук хората обикновено?