Надзирателите и няколко пазача ме поведоха през затвора в здрачаващата се вечер към един от многобройните спални блокове. Голямото помещение с висок таван беше дълго двайсет и пет и широко десет крачки. Прозорци с решетки разкриваха гледки към откритите площи около сградата. Две големи стоманени врати очертаваха двата края на стаята. В банята близо до единия вход имаше три чисти клекала. Когато пазачите ни заключиха през нощта, в стаята останахме сто и осемдесет затворници и двайсет затворници надзиратели.
Една четвърт от стаята беше запазена за затворниците надзиратели. Имаха си собствен запас от чисти одеяла. Те ги подредиха така, че около тях да има свободно пространство, по осем-десет, постлани едно върху друго, за да се получат меки легла. Нас, останалите, ни наблъскаха в две редици в другите три четвърти от помещението, а между нас и района на надзирателите остана ничия земя, широка около четири крачки.
Всеки от нас разполагаше с по едно одеяло, което вземахме от подредената грижливо купчина в пренаселения край на стаята. Сгъвахме ги по дължина и ги постилахме едно до друго на каменния под покрай дългите стени. Лежахме на тесните одеяла, опрели рамо до рамо. Главите ни докосваха стените, а краката ни сочеха към средата на стаята. Силните лампи оставаха да светят цяла нощ. Надзирателите на нощно дежурство прекосяваха стаята на смени между редиците от крака. Всички носеха свирки, окачени на вериги на вратовете си, с които викаха пазачите на мястото, ако възникнат неприятности, с които не могат да се справят сами. Скоро научих, че не обичат да използват свирките и имаше твърде малко неприятности, които не им бяха по силите.
Надзирателите ми отпуснаха пет минути да измия засъхналата кръв от лицето, врата и ръцете си и да ползвам едно от безупречно чистите клекала. Когато се върнах в общото помещение, те ми предложиха да спя в тяхната част. Несъмнено предполагаха, че бялата ми кожа е свързана с финансови средства. А може би, съвсем малко, бяха повлияни от факта, че бях минал между тях, без да побягна. Каквито и да бяха основанията им, не можех да приема — та те бяха същите онези мъже, които ме бяха пребили само преди минути, мъжете, които се бяха преобразили в затворнически надзиратели — и им отказах. Това беше голяма грешка. Докато вървях към дъното на стаята, за да взема едно одеяло от купчината и го постеля до Махеш, те се хилеха и ми се присмиваха. Бяха бесни, че съм отказал рядкото предложение да се присъединя към тях, и се наговориха да пречупят духа ми, както често постъпват страхливците, разполагащи с власт.
През нощта се събудих от чудовищен сън. Усещах пронизваща болка в гърба. Седнах, опипах гърба си и улових насекомо колкото кабарче, впило се в кожата ми. Изтръгнах го и го сложих на каменния под, за да го огледам. Гадината беше тъмносива, тлъста, издута почти до кълбо и с многобройни крака. Смачках я с длан. Шурна кръв. Собствената ми кръв. Гадината си беше устроила пир с мен, докато спях. Мигом в ноздрите ми нахлу воня. Това беше първата ми среща с паразита, наречен
Гледах тъпото мазало, останало от смачкания кадмал, смаян колко много кръв бе изсмукала от мен дребната твар. Изведнъж болка опари ухото ми — нощният надзирател ме беше шибнал със своята лати по главата. Вбесен, понечих да стана, но Махеш ме спря. Ръцете му ме стиснаха над лакътя и той ме затегли надолу с всичка сила.
Надзирателят ме изгледа кръвнишки и аз отново си легнах. Той продължи да крачи из ярко осветената стая, а Махеш ми зашушна предупредително. Лицата ни бяха само на педя разстояние. Всички спящи мъже в своите редици бяха наблъскани един в друг, ръцете и краката им се преплитаха, докато спяха. Ужасът, пронизващ очите на Махеш, и стонът, който той приглуши с притисната върху устата си длан, бяха последното, което видях и чух през онази нощ.
— Каквото и да правят — прошепна ми той, — ако искаш да останеш жив, не им прави нищо в отговор! Тук не е за живеене, Лин. Всички ние тук сме мъртви. Нищо не можеш да направиш!
Затворих очи, затворих сърцето си и се заставих да заспя.
Двайсет и първа глава
