Добре знаех какво е да те бият с пръчки, докато минаваш между редиците — по-добре, отколкото човек би трябвало да го знае. Имаше и друг тунел на болката, в друга страна — на наказателния отряд в австралийския затвор, от който избягах. Онези пазачи ни караха да минаваме между тях през дългия тесен коридор, който водеше към дворчетата за спорт. Докато тичахме, те ни налагаха с палки и ни ритаха чак до стоманената врата в края му.
Стоях под безмилостните електрически лампи в новия тунел в бомбайския затвор „Артър Роуд“ и ме напушваше смях.
Бавно закрачих напред. Мъжете бяха облечени в бели ризи и шорти, с бели фуражки на главите и опасани с широки черни колани. На месинговите токи бяха изписани номерата и длъжността им. Длъжността беше „затворник-надзирател“. Те не бяха служители на затвора. Скоро открих, че в системата на индийските затвори, наследена от времето на британското владичество, надзирателите нямаха почти нищо общо с ежедневната работа в затвора. Задачите за поддържането на реда и дисциплината бяха задължение на затворниците-надзиратели. Осъдените убийци и други рецидивисти с дълъг стаж получаваха присъди по петнайсет и повече години. През първите пет от тях те бяха обикновени затворници. През вторите пет печелеха привилегията да работят в кухнята, перачницата, цеховете в затвора или като чистачи. През последните пет често приемаха фуражката, кожения колан и бамбуковата пръчка на затворника надзирател. И тогава властта над живота и смъртта бе в техните ръце. Две редици от осъдени убийци, произведени в надзиратели, ме очакваха в тунела. Те вдигнаха пръчките си и се втренчиха в мен — очакваха да хукна в атака, а това можеше да ги лиши от шанса да ми причинят болка.
Не хукнах. Сега ми се иска да кажа, че онази вечер не бягах, а крачех заради някаква въображаема храброст или благородство, които открих в себе си, но не мога. Често мисля за онзи момент. Спомнял съм си и съм преживявал отново това минаване хиляди пъти и всеки път, когато си го припомня, все по-малко съм сигурен
Закрачих към тях бавно и се замислих за дългата бетонна пътека, свързваща брега със светилището на „Хаджи Али“ — джамията, която плава като огромен закотвен кораб по озареното от Луната море. Гледката на паметника на почитания светец и пътуването сред вълните към плаващите павилиони беше една от любимите ми в града. Нейната красота беше като ангела, който човек вижда в спящото лице на любимата си жена. И може би единствено тя, единствено красотата бе онова, което ме спаси. Навлизах в едно от най-ужасните места в града, в един от най-жестоките и най-порочните негови проходи, но инстинктът изпълваше мислите ми с прелестите, които бях открил в него — онази пътека през морето към белите минарета на гробницата на светеца.
Бамбуковите пръчки плющяха и пукаха, врязваха се и разкъсваха ръцете, краката и гърба ми. Някои попадаха върху главата, врата и лицето. С пределната сила на яките им ръце, която се стоварваше върху голата кожа, ударите бяха като кръстоска между изгаряне от нажежено желязо и електрошок. Пръчките бяха разцепени в края и отваряха тънки прорези като от бръснач там, където попаднеха. Кръв потече по лицето и от кожата на ръцете ми.
Вървях с най-бавната и твърда крачка, на която бях способен. Често потръпвах, когато пръчките ме удряха по лицето или по ухото, но не се свих, не се наведох и не вдигнах ръце. За да ги задържа на мястото им, се вкопчих в крачолите на джинсите си. И ударите от атаката, която бе започнала с безумно насилие, се сипеха все по-нарядко, докато крачех. Когато стигнах последните двама мъже, спряха напълно.
Донякъде беше победа да гледам как те свалиха пръчките и сведоха очи, когато ги подминах. „Единствената победа, която наистина важи в затвора, е оцеляването“ — ми беше казало едно старо куче в австралийския затвор. Но оцеляване означава нещо повече от това просто да останеш жив. Не само тялото трябва да оцелее, когато лежиш в затвора — духът, волята и сърцето също трябва някак да оцелеят. Ако някое от тях бъде пречупено или унищожено, човекът, чието живо тяло ще излезе през портата, когато изтече присъдата му, не може да се нарече оцелял. И заради тези малки победи на сърцето, на духа и на волята понякога подлагаме на риск приютяващото ги тяло.
