Закуската се състоеше от едно-единствено голямо чапати. Дъвчехме и преглъщахме с вода, за което ни бяха отпуснати пет минути, а после надзирателите ни изкараха от стаята. Минахме през няколко безупречно чисти двора. На широкия път между заградените площи надзирателите ни накараха да клекнем под утринното Слънце, докато чакахме да ни обръснат главите. Дървените столчета на бръснарите бяха наредени в сянката на високо дърво. Единият подстригваше косата на всеки нов затворник, а после вторият му обръсваше главата с острия си бръснач.
Докато чакахме, чухме откъм една от близките оградени площадки да се носят викове. Махеш ме сръчка и ми кимна да гледам. Десет затворника надзиратели влачеха мъж по пустия двор зад оградата. Беше овързан с въжета за китките и за кръста. Други въжета бяха вързани за закопчалките и халките на дебел кожен нашийник, който пристягаше шията му. Група надзиратели опъваха въжетата на китките му. Мъжът беше много висок и силен. Вратът му беше дебел като дулото на оръдие, по мощните му гърди и гръб играеха мускули. Беше африканец. Познах го веднага — беше шофьорът на Хасаан Обикуа, Рахим — мъжът, на когото бях помогнал да избяга от побеснялата тълпа край „Регал Съркъл“.
Чакахме в напрегнато, задъхано мълчание. Издърпаха Рахим в центъра на двора, до един каменен блок, висок и широк около метър. Той се бореше и съпротивляваше, но нямаше смисъл. Дойдоха още надзиратели и донесоха още въжета. Краката на Рахим се огънаха. По трима мъже дърпаха с всичка сила въжетата на китките му. Бяха изопнали ръцете му докрай и ми се струваше, че ще ги изтръгнат от ставите. Краката му стърчаха под болезнено неестествен ъгъл. Другите мъже задърпаха въжетата, прикрепени към кожения нашийник, и приближиха тялото му към каменния блок. С тяхна помощ те изпънаха лявата му ръка и дланта и предмишницата му прилепнаха върху блока. Рахим легна до него, а другата група надзиратели изпъна дясната му ръка. После един от тях се покатери и скочи върху ръката на Рахим с два крака, тя отскочи назад, а костите и хрущялите отвратително изпращяха.
Той не можеше да крещи, защото нашийникът стягаше силно врата му, но устата му се отвори и затвори, докато ние изревахме наум вместо него. Краката му се разтрепераха и загърчиха в спазми. Мощна вълна разтърси цялото тяло и главата му се разтресе; и това — щеше да изглежда смешно, ако не беше толкова страшно. Надзирателите го повлякоха и този път дясната му ръка полегна върху блока. Онзи същият мъж се покатери на камъка, като не спираше да разговаря с приятелите си, които натягаха въжето. След малко той се изсекна с пръсти, почеса се, скочи върху дясната ръка и я прекърши. Рахим припадна. Надзирателите затворници овързаха глезените му и извлякоха тялото му от двора. Ръцете се влачеха зад тялото, отпуснати и безжизнени като дълги черни чорапи, пълни с пясък.
— Видя ли? — прошепна Махеш.
—
— Ударил един от надзирателите — прошепна Махеш ужасено. — Затова те спрях. Ето какво могат да ти направят.
Друг мъж се наведе към нас и заговори бързо:
— А тук няма гаранция за доктор — прошепна той. — Може да идеш на доктор, може да не идеш. Може би този, черният, ще оживее, а може да не оживее. Лошо ти се пише, ако удариш надзирател, баба.
Големия Рахул пристъпваше към нас с пръчка на рамо. Той се спря до мен и лениво я стовари върху гърба ми. Продължи нататък, като се смееше гръмогласно, но това беше слаб, насилен смях, който не можа да ме излъже. Бях го чувал и преди, в друг затвор на другия край на света. Добре го познавах. Жестокостта е вид страх. Жестокият смях е плачът на страхливците, когато не са сами, а като причиняват болка, те скърбят.
Докато клечах на опашката, потръпнах от отвращение, когато забелязах дребните насекоми, въшките, пълзящи в косата на мъжа пред мен. Откакто се събудих, ме сърбеше. Мислех, че се дължи на ухапванията на кадмала, на бодливото одеяло, върху което бях спал и многобройните рани от боя с пръчки, когато минах между двете редици. Огледах косата на мъжа след мен. И в нея щъкаха бели въшки. Разбрах защо ме сърбят и тялото, и главата. Обърнах се да огледам Махеш. Косата му бъкаше от гадини. Разроших моята и ето ги — бели, подобни на раци, и толкова много, че беше невъзможно да ги преброиш.
Телесни въшки. Одеялата, на които спяхме, бяха заразени с тях. Изведнъж сърбежът се превърна в пълзящ ужас и разбрах, че гадовете са плъзнали по цялото ми тяло. След като ми избръснаха главата и се върнахме в спалното, Махеш ми обясни за телесните въшки; наричаше ги
— Шепеш са страшна гадост, братко. Тая ситна гад е навсякъде. Затова надзирателите си имат собствени одеяла и спят отделно от нас. Там няма шепеш. Виж, Лин, гледай ме, ще ти покажа как се прави.
Той съблече фланелката си и я обърна наопаки. Хвана я за вратния шев, разгъна го и ми показа шепеш, които пълзяха вътре.
— Братко, мъчно се виждат, мама им дейба, но е лесно да ги почувстваш как пълзят по тебе,
