Урок номер четири за уличния бой: винаги имай нещо в запас. Последната ми енергия избухна и я вложих цялата в ръката си. Замахнах надолу, между телата ни, сграбчих го за топките, смачках ги и започнах да извивам с цялата си сила. Той се опули, зяпна и нададе гъргорещ вик, а после, се опита да се откъсне от мен и се търколи наляво. Търколих се с него. Той стисна крака и вдигна колене, но дясната ми ръка не се предаде пред смазващия натиск. Забодох пръстите на другата ръка в меката кожа над ключицата му. Използвах я за подпора и започнах да го удрям с чело в лицето. Ударих го шест, десет пъти. Усетих как зъбите му се забиват в челото ми, как носът му се чупи, усетих как силата му изтича заедно с кръвта, усетих как ключицата му се извива и изхрущява. Продължавах да го налагам с глава. И двамата бяхме оплескани с кръв, той губеше сили, но още мърдаше. Продължавах да го млатя.
Сигурно щях да го пребия до смърт с този тъп инструмент, главата ми, но надзирателите ме откъснаха от него и пак ме издърпаха до вратата. Халките отново стиснаха китките ми, но надзирателите смениха тактиката и този път ме приковаха с лицето надолу. Груби ръце разкъсаха тънката фланелка на гърба ми. Бамбуковите пръчки се стовариха върху ми с нова ярост. Надзирателите бяха подкокоросали мъжа да ме нападне. Беше нагласено и те го признаха през една от почивките. Искали мъжът да ме пребие до припадък, дори да ме убие. В края на краищата той имаше идеален мотив. Бяха го пуснали в стаята, за да ми отмъсти с тяхно позволение. Но не се получи. Аз пребих техния човек и те побесняха, че плановете им са се провалили. Боят продължи часове, с почивки за цигари, чай и закуски и частни изложения на окървавеното ми тяло за избрани гости от други части на затвора.
Когато всичко свърши, ме откопчаха от вратата. Слушах ги с пълни с кръв уши как спорят какво да ме правят. Побоят след сбиването, побоят, който те ми бяха нанесли, беше толкова жесток и кървав, че надзирателите се разтревожиха. Бяха прекалили и го знаеха. Не можеха да съобщят нищо на ръководството на затвора. Решиха да си траят и поръчаха на един от техните измекяри да измие издраното ми и изранено тяло със сапун. Мъжът обяснимо беше недоволен от възложената му мръсна работа. Насърчиха го с порой от удари и той се зае със задачата много старателно. Дължа му живота си, а също, по странен начин, и на мъжа, който се опита да ме убие. Без нападението и страховитите мъчения след него надзирателите нямаше да ми позволят баня със сапун и вода — тогава ми се случи за пръв и последен път в затвора. А измиването със сапун ми спаси живота! Сигурен съм, защото многобройните рани и поражения по тялото ми бяха толкова тежко възпалени, че постоянно горях в треска и отровата ме убиваше. Бях толкова слаб, че не можех да помръдна. Със сапунената вода и меката кърпа мъжът, който ме изкъпа — така и не разбрах името му — смекчи болката от раните и гнойниците. Сълзи потекоха по бузите ми от облекчение и се смесиха с кръвта ми по каменния под.
Треската спадна до леки тръпки, но продължавах да гладувам и измършавявах всеки ден. А всеки ден надзирателите пируваха с добра храна по три пъти на ден в своята част на стаята. Десетина мъже им слугуваха — перяха дрехи и одеяла, лъскаха пода, подреждаха къта за хранене, разтребваха след всяко ядене и угаждаха на прищевките им с разтривки на краката, гърба и врата. Възнаграждаваха ги с по-малко бой от нас, останалите, с някоя и друга цигара и остатъците от храна след всяко ядене. Насядали около чист чаршаф, постлан на каменния под, надзирателите гребяха от многобройните блюда, съставящи менюто им: ориз, дал, чътни, пресни роти, риба, месни яхнии, пиле и сладки десерти. Мляскаха шумно и подхвърляха остатъци от пилешко, хляб или плодове на наобиколилите ги измекяри, приседнали на пети в маймунско раболепие и чакащи с опулени очи и уста, от които капеха лиги.
Мирисът на храната беше чудовищно мъчение. Никоя храна никога не ми е миришела толкова вкусно и докато бавно измършавявах, миризмата на тяхната храна стана символ на целия свят, който бях загубил. На Големия Рахул му доставяше безмилостна наслада да ми предлага храна на всяко ядене. Протягаше пилешка кълка, размахваше я във въздуха и се правеше, че ми я подхвърля, примамваше ме с очи и с повдигнати вежди ме канеше да стана едно от кучетата му. Понякога ми подхвърляше кълка или сладкиш и предупреждаваше чакащите измекяри да го оставят за мен, за гора, и ме подканяше да допълзя и да ги взема. Не откликвах и не желаех да откликвам; и тогава той даваше знак на келешите, а после избухваше в онзи слабашки, злобен смях, докато те се блъскаха и биеха за подхвърленото.
