Боят започна. Големият Рахул се нахвърли яростно върху лицето и гениталиите ми. Когато вече нямаше сили да вдига пръчката и не можеше да си поеме въздух, останалите надзиратели продължиха атаката. Бамбуковите лати плющяха по мен двайсет минути или повече. После си взеха почивка, за да изпушат по цигара. Бях само по шорти и потник, без нищо друго. Пръчките се врязваха в тялото ми, бяха раздрали кожата ми, бяха я нацепили и разкъсали от петите до темето.
След цигарите боят продължи. По-късно чух да говорят, че е дошла нова група надзиратели, от друга стая. Новаците, с нови оръжия, зашибаха тялото ми с безмилостна ярост. След като приключиха, трета група надзиратели се нахвърли диво върху мен. После дойде и четвърта група. След тях пръчките на първата група, от моето спално, заплющяха върху ми със смъртоносна жестокост. Започнаха да ме бият в десет и половина сутринта. Продължиха до осем вечерта.
— Отворете уста.
— Какво?
— Отворете уста! — заповяда гласът. Не можех да си отворя очите, защото клепачите ми бяха залепнали от спечената кръв. Гласът бе настоятелен, но кротък. Идваше откъм гърба ми, от другата страна на решетките. — Трябва да си вземете лекарството, сър! Вземете си лекарството!
Усетих как гърлото на стъклена бутилка се притиска в устата и зъбите ми. Ръцете ми бяха все така изпънати и приковани за решетките. Разтворих устни и водата потече в устата ми. Бързо преглътнах, задавих се и се закашлях. Две ръце повдигнаха главата ми и усетих как нечии пръсти пъхат две таблетки в устата ми. После водата отново потече от бутилката, преглътнах, закашлях се и през носа ми пръсна вода.
— Успокоителното ви, сър — каза пазачът. — Сега ще заспите.
Моето проснато по гръб тяло с изпънати ръце беше покрито с толкова синини и рани, че никоя част от него не можеше да избяга от болката. Не можех да я измеря и оценя, защото то цялото беше една болка, навсякъде. Очите ми бяха запечатани. В устата си усещах вкус на кръв и вода. Унесох се в сън върху езеро от лепкав, вцепеняващ камък. Хорът от гласове, който стигаше до слуха ми, беше хорът на воя и писъците от болка, които сдържах в себе си и не ги пусках навън. И никога нямаше да ги пусна.
Призори ме събудиха с излята върху ми кофа вода и заедно с мен хиляда рани се събудиха с писъци. Позволиха на Махеш да измие очите ми с влажна кърпа. Когато най-сетне ги отворих, отключиха белезниците, вдигнаха изтръпналите ми ръце и ме изведоха от стаята. Минахме през празни дворове и идеално пометени пътеки, обградени от цветни лехи със съвършени геометрични форми. Най-сетне спряхме пред един служител от ръководството на затвора. Беше прехвърлил петдесетте, прошарената му коса и мустаци бяха късо подстригани, а чертите на лицето му — фини, почти женствени. Беше облечен с типичен индийски панталон и копринен, извезан със сърма халат. Седеше сред пустия двор на кресло с висока облегалка, украсено, с майсторска резба — приличаше на креслото на епископ. От двете му страни и отзад стояха пазачи.
— Не обичам неделите ми да започват точно така, драги — каза той и прикри прозявка с окичената си с пръстени ръка. — На какво си мислиш, че си играеш, по дяволите?
Английският му беше прецизна, загладена версия на езика, преподаван в добрите индийски училища. От тези две изречения и начина, по който ги произнесе, разбрах, че образованието му е постколониално съответствие на моето. Майка ми, която всеки Божи ден се трепеше от работа, бе спестила пари да ме прати в точно такова училище като неговото. При други обстоятелства можеше да си говорим за Шекспир, за Шилер и за „Митологията“ на Бълфинч. Само от тези две изречения го разбрах. А какво знаеше той за мен?
— Мълчиш, а? Какво има? Да не би моите хора да са те пребили? Направиха ли ти нещо надзирателите?
Гледах го мълчаливо. Според старата школа на австралийските затвори не бива да
— Кажи де, надзирателите ли те пребиха?
Внезапно утринната песен на скорци наруши мълчанието, последвало въпроса му. Слънцето се беше издигнало над хоризонта, златните му лъчи струяха в леката мъгла и блещукаха в росата. Почувствах утринния бриз с всяка от хилядите рани, чиито корички от засъхнала кръв се пукаха всеки път, когато помръднех. Стиснал устни, аз вдишвах утринния въздух на града, който обичах с цялото си сърце.
— Биете ли го? — попита той един от надзирателите на марати.
— Много ясно, сър! — отвърна мъжът с явна изненада. — Вие ни
— Не съм ви казал да го убиете, идиот такъв! Погледнете го! Прилича на одран!
Началникът погледна златния си часовник и шумно въздъхна.
— Много добре. Ето какво ще е наказанието ти. Ще оковем краката ти с вериги. Трябва да се научиш да не удряш надзирателите. Да си научиш урока. Оттук нататък, до второ нареждане, ще получаваш половин дажба храна. Отведете го!
