Шантарам полностью

Не можех да се принудя да пълзя по пода и да приема тази храна, въпреки че всеки ден и всеки час отпадах все повече. Температурата ми отново се вдигна и очите ми запламтяха денонощно в трескав огън. От треската едва се държах на крака, куцуках или пълзях на колене до тоалетната — но много по-рядко. Урината ми стана тъмнооранжева. Недохранването лишаваше тялото ми от сили и дори и най-простите движения — преобръщането от едната на другата страна и сядането — изискваха толкова много от безценния ми ограничен запас, че размишлявах дълго и усилено дали да го правя. По цял ден и по цяла нощ лежах неподвижно. Продължавах да се опитвам да се чистя от телесните въшки и да се мия, но и тези прости задачи ме изтощаваха и ме караха да се задъхвам. Пулсът ми беше неестествено ускорен, дори и когато лежах, а дъхът ми излизаше накъсано и често придружен от тихи неволни стонове. Умирах от глад и проумявах, че това е един от най-жестоките начини да убиеш човек. Знаех, че остатъците, подхвърляни от Големия Рахул, биха ме спасили, но вече не можех да пропълзя през стаята до мястото, където се угощаваше. Вече не можех и да извърна очи и умиращият ми поглед виждаше всичкото ядене, с което той се тъпчеше лакомо.

Често се унасях в трескави видения за семейството и приятелите си, които познавах и които бях загубил завинаги в Австралия. Мислех за Кадербай, Абдула, Касим Али, Джони Пурата, Раджу, Викрам, Лети, Ула, Кавита и Дидие. Мислех за Прабакер и ми се искаше да можех да му кажа колко много обичам неговата честна, оптимистична, храбра и щедра душа. И рано или късно мислите ми неизменно стигаха до Карла, всеки ден, всяка нощ, всеки час, който отброявах с пламтящи очи.

Унесеното ми съзнание фантазираше, че Карла ме спасява. Мислех за нея, когато чифт силни ръце ме вдигнаха, веригите паднаха от разранените ми глезени и пазачите ме завлачиха към кабинета на онзи служител. За нея мислех.

Пазачите почукаха. Отвътре отговориха и те отвориха вратата. Влязох, а пазачите останаха да чакат навън. В малкия кабинет заварих трима души, седнали около метално бюро — служителят с късата прошарена коса, едно цивилно ченге и Викрам Пател.

— Мамка му! — извика Викрам. — Човече, ти изглеждаш… направо ужасно. Мамка му! Мамка му! Какво сте му направили?

Служителят и ченгето се спогледаха безизразно, но не отговориха.

— Седни — нареди чиновникът. Краката едва ме държаха, но останах прав. — Заповядай, седни.

Седнах и се вторачих във Викрам, онемял от смайване. Плоската черна шапка висеше на гърба му, окачена на връв, а черните му жилетка, риза и везани фламенко панталони изглеждаха безумно екзотично и едновременно най-познатият и вдъхващ доверие костюм, който можех да си представя. Погледът ми започна да се разфокусира в сложните вихрушки и спирали по бродираната му жилетка и вдигнах очи към лицето му. То се мръщеше и потръпваше, докато се взираше в мен. Не бях се поглеждал в огледало от четири месеца. От гримасите на Викрам, разбрах, че му изглеждах с единия крак в гроба. Той ми подаде черната риза с извезаните ласа — същата, която бе свалил от гърба си, за да ми я подари в дъжда преди четири месеца.

— Донесох… донесох ти ризата… — заекна той.

— Какво… Ти какво правиш тук?

— Един приятел ме прати — отговори той. — Много добър твой приятел. Мамка му! Лин, теб все едно са те ръфали кучета. Не искам да те шашкам, нищо подобно, но изглеждаш така, все едно са те изровили, след като са те убили, човече. Спокойно, аз съм тук, пич. Ще те измъкна от това шибано място.

Чиновникът реши, че сега му е ред, прокашля се и даде знак на ченгето. Ченгето му преотстъпи думата и той заговори на Викрам. Усмивка набръчка меката кожа около очите му.

— Десет хиляди — каза той. — В американски долари, разбира се.

— Десет шибани хиляди?! — избухна Викрам. — Да не сте луди? С десет хиляди мога да откупя свободата на петдесет души тук! Майната му, пич.

— Десет хиляди — повтори служителят със спокойствието и авторитета на човек, който знае, че носи единствения пистолет при сбиване с ножове. Отпусна длани върху металното бюро и зашава пръсти в малка мексиканска вълна.

— Няма да стане, заеби. Арей, я виж човека! Какви ми ги пробутваш, йаар? Вие сте го довършили, ебати! И ти си мислиш, че струва десет хиляди в това състояние?

Ченгето извади една папка от елегантно винилово куфарче и я бутна към Викрам. Папката съдържаше един-единствен лист хартия. Викрам го прочете бързо, устните му се присвиха и очите му се разшириха от слисана изненада.

— Това ти ли си? — попита ме той. — Ти ли си избягал от затвор в Австралия?

Гледах го безстрастно, трескавият ми поглед не трепваше. Не му отговорих.

— Колко хора знаят за това? — попита той цивилния полицай.

— Не много — отвърна ченгето на английски. — Но достатъчно, че да са нужни десет хиляди, за да не разгласим тези сведения.

— Мамка му — въздъхна Викрам. — Отиде ми пазарлъка. Майната му. След половин час ще донеса парите. Измийте го и го подгответе.