Пред очите ми причервеня от гняв. Скочих на крака, посегнах бързо и изтръгнах пръчката от слисаната длан на Рахул. Занастъпвах към него и го принудих да отстъпи няколко крачки в празната стая. До мен имаше прозорец с решетки. Изхвърлих пръчката през решетките. Очите на Рахул се оцъклиха от страх и почуда. Такова нещо не беше очаквал. Заопипва за свирката на гърдите си. Завъртях се, кракът ми изхвърча напред и го ритна. И това не очакваше. Петата ми се заби в лицето му между носа и устата. Той заотстъпва назад, залитайки. Правило номер едно на уличния бой: защитавай позицията си и никога не отстъпвай, освен ако не се подготвяш за контраудар. Последвах го, притиснах го в дъното и го обсипах с порой от прави и десни удари. Той наведе глава и се прикри с ръце. Правило номер две на уличния бой: никога не навеждай глава. Като се прицелвах така, че да му нанеса максимална вреда, му нададох няколко прави удари в ухото, слепоочията и гърлото. Той беше по-едър от мен и силен поне колкото мен, но като боец никакъв го нямаше. Олюля се, рухна на колене и падна настрани, молейки за милост.

Погледнах и видях, че другите надзиратели на двора търчат в нашата посока. Дръпнах се в един ъгъл, заех каратистка стойка и ги зачаках. Те тичаха. Един се оказа по-бърз от другите и се втурна към мен, разярен. Бързо го сритах. Стъпалото ми го фрасна между краката с всичката сила, която имах. Ударих го три пъти и той рухна на земята. Лицето му беше окървавено. Кръвта се размаза по полирания каменен под, когато той запълзя назад. Останалите се спряха. Обкръжаваха ме в полукръг, объркани и слисани, вдигнали пръчките във въздуха.

— Хайде, де! — изкрещях на хинди. — Какво ще ми направите? Може ли да е по-лошо от това?

Ударих се силно по лицето и пак се ударих, и разкървавих устната си. Обърсах с дясната си длан кръвта от ранената си ръка и я размазах по челото си. Урок номер три за уличния бой: винаги бъди по-луд от другия.

— По-лошо от това? — преминах на марати. — Да не мислите, че ме е страх от това? Хайде, де! Искам го! Искам да ме изкарате от този ъгъл! Ще ме пипнете вие, ще ме пипнете, но един от вас ще загуби око. Един от вас. Ще изтръгна нечие око с пръсти и ще го изям. И по-бързо, защото Бог знае, че съм гладен, мамицата ви!

Те се подвоумиха, а после се отдръпнаха и се скупчиха, за да обсъдят положението. Гледах ги. Всеки мускул от тялото ми беше напрегнат като леопард, преди да скочи върху плячката. След половин минута дрезгаво шушнене надзирателите взеха решение. Дръпнаха се още по-далече и няколко от тях изтичаха навън. Мислех, че сигурно ще изтичат да извикат пазачите, но само след малко те се върнаха с още десет затворници от моето спално. Заповядаха им да седнат на земята срещу мен и започнаха да ги бият. Пръчките заудряха бързо. Мъжете виеха и скимтяха. След минута спряха боя, отпратиха ги и тутакси доведоха други десет.

— Излез от ъгъла веднага! — изкомандва един от надзирателите.

Погледнах насядалите по земята мъже, после — надзирателя, и поклатих глава. Надзирателят даде команда и втората група мъже също беше пребита с бамбуковите пръчки. Виковете им отекнаха пронизително и закръжиха около нас в каменното помещение като ято уплашени птици.

— Излез от ъгъла! — кресна надзирателят.

— Няма!

Аур дас! — кресна той. Доведете още десет!

Докараха следващата група уплашени мъже. Надзирателите вдигнаха пръчки. В тази трета група беше Махеш. Един от двамата младежи, пребити и получили шест месеца допълнителна присъда, задето се опитаха да ми помогнат, също бе сред десетимата. Гледаха ме. Мълчаха, но очите им ме умоляваха.

Отпуснах ръце и пристъпих напред. Надзирателите се втурнаха към мен и шест чифта ръце ме сграбиха. Повлякоха ме към едната от стоманените врати решетки и ме проснаха по гръб. Главата ми опираше в стоманената решетка. Държаха няколко комплекта белезници в един шкаф в тяхната част от стаята. С два чифта от тези древни железни приспособления те приковаха китките на изпънатите ми ръце за решетките до главата ми. Вързаха глезените ми с кокосово влакно.

Големия Рахул коленичи до мен и надвеси лицето си над моето. От усилията да коленичи, да се прегъне и да сдържа чудовищната си омраза беше плувнал в пот и дишаше тежко. Устата му беше разранена, носът — подпухнал. Знаех, че главата ще го боли дни наред от ударите в ухото и в слепоочието, които му нанесох. Той се усмихна. Никога не можеш да знаеш колко злоба таи в себе си един човек, докато не го видиш да се усмихва. Внезапно се сетих какво беше казала Лети за Маурицио. „Ако бебетата имаха криле, той щеше да е кралят, който щеше да им ги къса“. Разсмях се. Безпомощен, с разперени и приковани ръце, аз се смеех. Големият Рахул се намръщи. Кретенското му озадачено изражение със зяпнала уста ме накара да се смея още по-силно.

Перейти на страницу:

Похожие книги