Пак се погледнах в огледалото. Новите дрехи щипеха раните ми като сол, но прикриваха най-тежките и вече не изглеждах толкова окаяно, толкова смущаващо и противно. Усмихнах се на огледалото. Упражнявах се, опитвах се да си спомня като какво е аз да съм си аз. Почти се получи. Почти успях. А после едно ново изражение, не съвсем мое, изплува в сивото на очите ми.
— Готов съм да го срещна — казах аз. — Още сега.
Двайсет и втора глава
Работата за Абдел Кадер Хан беше първото ми истинско обучение по организирана престъпност — дотогава аз бях само отчаян човек, вършещ глупави, малодушни неща заради тъпата си малодушна зависимост от хероина, а после — отчаян изгнаник, печелещ дребни комисиони от случайни сделки. Въпреки че това бяха престъпления, извършени от мен — някои от тях дори много сериозни — аз не бях истински престъпник, докато не приех Кадербай да ми бъде учител. Дотогава не бях престъпник, а човек, извършил престъпления, а между двете има разлика. Разликата, както става с повечето неща в живота, е в мотивите и в средствата. Мъките в затвора „Артър Роуд“ ми бяха дали мотив да премина чертата. Друг човек, по-умен от мен, можеше да избяга от Бомбай още щом го пуснат на свобода. Аз не избягах. Не можех. Исках да разбера кой ме е вкарал там и защо. Исках мъст. Най-сигурният и бърз начин да отмъстя беше да вляза в Бомбайската мафия на Кадербай.
Неговите уроци по изкуството да нарушаваш закона — първо ме изпрати при палестинеца Халед Ансари да се науча да въртя пари на черния пазар — ми предоставиха средствата да стана такъв, какъвто никога не се бях опитвал и не бях искал да бъда: професионален престъпник. И това ми хареса. Чувствах се толкова добре, ограден от закрилата на тази банда от братя. Всеки ден, докато пътувах с влака към апартамента на Халед, увиснал на вратата на раздрънкания вагон и брулен от сухия горещ вятър заедно с други млади мъже, сърцето ми щеше да се пръсне от вълнението на безумния, безразсъдния — път на свободата.
Халед, първият ми учител, беше човек, който носеше миналото си в храмовите огньове на очите си и поддържаше пламъка с късчета от разбитото си сърце. Познавах мъже като него от затворите, бойните полета и вертепите, където се срещат контрабандисти, наемници и други изгнаници. Всички те притежават някои общи черти. Те са твърди, защото съществува една твърдост, която живее в най-тежката мъка. Те са честни, защото истинността на онова, което им се е случило, не им позволява да лъжат. Те са сърдити, защото не могат да забравят миналото, нито да го простят. И са самотни. Повечето се преструват повече или по-малко успешно, че можем да споделим изживяваната минута. Но за всекиго от нас миналото е пустинен остров и хората като Халед, изоставени там, винаги са самотници.
Кадербай ми беше разказал част от историята на Халед, докато ми даваше наставления за първите ми уроци. Научих, че само на трийсет и четири години е останал сам на света. Родителите му — и двамата известни учени — бяха видни участници в борбата на Палестина за независимост. Баща му беше умрял в затвор, в Израел. Майка му, родителите й, двете му сестри, лелите и чичовците му — всички бяха избити по време на клането в Шатила в Ливан. Халед, който се беше обучавал в палестинските партизански отряди в Тунис, Либия и Сирия и девет години се беше бил в десетки операции в двайсет конфликтни зони, рухнал след кървавата смърт на майка си и всички останали в бежанския лагер. Командирът на неговата група от „Фатах“ познавал признаците на този срив и рисковете, които той предполага, и го освободил от служба.
Въпреки че на думи още беше предан на каузата за палестинска държава, на дело той беше загубен за всяка кауза, освен за страданието, което бе понесъл, и за страданието, което причиняваше — а той живееше заради това. Беше дошъл в Бомбай по препоръката на висш партизански командир, който познаваше Кадербай. Мафиотският дон го приел. Впечатлени от неговото образование, езикови знания и маниакална преданост, постоянните членове на съвета на Кадербай възнаградили младия палестинец с поредица повишения. Три години след Шатила, по времето, когато се запознах с него, Халед Ансари отговаряше за валутните операции на Кадербай на черния пазар. Постът му осигуряваше и място в съвета. Когато се почувствах достатъчно силен, че да мога да издържам целодневното обучение, скоро след освобождението ми от затвора „Артър Роуд“, ожесточеният, самотен, белязан от битки палестинец започна да ме учи.
