— Лин, моля ти се, не съм виновна, че не дойдох онази нощ. Те искаха да се срещна с клиентите, сама. Страх ме беше от тези мъже, защото знаех какво е наумил Маурицио, и затова поисках да дойдеш с мен като приятел. После си промениха плановете и проведохме срещата заедно, на друго място. Не можах да се измъкна, за да ти съобщя. На другия ден се опитах да те намеря, да ти обясня и да ти се извиня, но… тебе те нямаше. Навсякъде те търсих, заклевам ти се. Много съжалявах, че не съм отишла на срещата в „При Леополд“, както ти обещах онази вечер.
— Кога разбра, че съм в затвора?
— След като те пуснаха. Видях Дидие и той ми каза, че изглеждаш ужасно. Това беше първото, което… чакай малко… ти… ти да не си мислиш, че
Продължих да я гледам в очите и чак после отвърнах:
— А имаш ли?
— Мамка му! Господи! — изхленчи тя и нещастно изражение разкриви хубавичкото й личице. Тя бързо заклати глава, все едно се мъчеше да попречи на някаква мисъл или чувство да се загнезди в мозъка й. — Спри колата! Шофьорът!_ Банд каро! Аби, аби! Банд каро! Веднага! Спри!_
Шофьорът спря до тротоара край редица магазини със спуснати решетки. Улицата беше опустяла. Той загаси мотора и ни загледа в огледалото за обратно виждане.
Ула се помъчи да отвори вратата. Плачеше. Удари нервно дръжката на вратата, но тя не искаше да се отвори.
— По-полека — внимателно отдръпнах ръцете си и ги стиснах. — Всичко е наред. По-полека.
— Нищо не е наред! — разплака се тя. — Не знам как се забъркахме в тази каша. Модена хич не става за бизнес. Двамата с Маурицио оплескаха всичко. Измамиха много хора, обаче все се измъкваха. Но с тия не стана. Тия са други. Много ме е страх. Не знам какво да правя. Ще ни убият. Всичките. А ти си мислиш, че аз съм те подложила на ченгетата? Защо, Лин? За такава ли ме мислиш? За каква ме мислиш?
Пресегнах се да отворя вратата. Тя слезе и се облегна на колата. Слязох и аз. Тя трепереше и хълцаше. Прегърнах я и я оставих да се наплаче.
— Няма нищо, Ула. Не мисля, че ти имаш нещо общо. Никога не съм го мислил изобщо, дори и когато онази нощ те нямаше пред „При Леополд“. Питах те, защото… така можех да приключа с това. Трябваше да те попитам. Разбираш ли ме?
Тя ме погледна в очите. Уличните светлини припламваха в големите й сини очи. Устните й бяха отпуснати от изтощение и страх, но в погледа й имаше някаква далечна, неунищожима надежда.
— Ти наистина я обичаш, нали?
— Да.
— Това е хубаво — каза тя със замечтан копнеж и се извърна. — Любовта е хубаво нещо. А Карла се нуждае от любов, много. Модена също ме обича, знаеш. Обича ме истински…
Тя се унесе в тази мечта, а после се сепна, вдигна глава и ме погледна. Пръстите й се впиха в раменете ми.
— Ще я намериш. Започни от Мапуса и ще я намериш. Тя ще постои още малко в Гоа. Така ми е писала в писмото. Живее точно на плажа, там някъде. В писмото ми е писала, че вижда океана през входната врата. Иди там, Лин, и я намери. Потърси я и я намери. В целия свят съществува само любовта. Само любовта…
И сълзите на Ула останаха с мен, напоени със светлина, и се разтвориха в блещукащото, озарено от Луната море под ферибота. А думите й „Съществува само любовта“ се нижеха като желания — зърна от броеница, нанизани на конеца на вероятността, докато около мен кънтяха музика и смях.
Когато светлината на тази дълга нощ преля в зора и фериботът пристигна в Панджим, столицата на Гоа, аз бях първият, който се качи на автобуса за Мапуса. Петнайсеткилометровият път от Панджим до Мапуса, което се произнасяше като „Мупсса“, се виеше между горички с пищна зеленина, покрай имения, построени в стила и според вкуса на четиристотин години португалско колониално владичество. Мапуса беше транспортен и комуникационен център на северната част на Гоа. Пристигнах в петък, пазарен ден. Сутрешните тълпи вече оживено търгуваха и се пазаряха. Отидох на стоянката за таксита и мотоциклети. След много препирни, предизвикали августейшото събрание на божества от поне три религии и вдъхновените похотливи подмятания за сестрите и познатите на моите и неговите приятели, най-накрая един собственик се нави да ми даде под наем мотоциклет „Айнфелд Булет“ на разумна цена. Платих депозита и наема за една седмица, запалих мотора и потеглих през пазарската навалица към плажа.
Индийският тристакубиков „Айнфелд Булет“ беше едноцилиндров четиритактов мотоциклет, сглобен по чертежите на оригиналния британски „Ройъл Айнфелд“ от петдесетте. Известен колкото с надеждността и издръжливостта си, толкова и със своеобразната си поддръжка, този мотор изискваше наличието на връзка между него и водача му. Водачът трябваше да проявява толерантност, търпение и разбиране; в замяна моторът ти даваше онова шеметно, небесно удоволствие да се рееш по вятъра, което трябва да познават птиците, подсилвано от чести преживявания, близки до смъртта.
