Цял ден обикалях плажовете — от Калангуте до Чапора. Проверих всички хотели и къщи за гости и поръсих сушавите земи с дъжд от дребни, но изкусителни подкупи. На всеки плаж намирах местните чейнджаджии, наркопласьори, екскурзоводи, крадци и жигола. Повечето бяха виждали чужденки, отговарящи на описанието, но никой не беше убеден, че е видял точно Карла. Отбивах се в най-големите ресторанти по плажовете за по един чай, сок или нещо за хапване и разпитвах сервитьорите и управителите. Всички бяха отзивчиви и се опитваха да ми помогнат, защото им говорех на марати или хинди. Но никой от тях не я беше виждал. Няколкото подсказани ми следи не ме доведоха доникъде и първият ден от моето издирване завърши с разочарование.
Съдържателят на „Крайбрежен ресторант“ в Анджуна, набит младеж от Махаращра на име Дашрант, беше последният местен, с когото разговарях по залез-слънце. Той ми приготви обилна вечеря от зелеви сарми, пълнени с картофи, зелен боб с джинджифил, патладжани с кисело зелено чътни и препържена бамя. Когато храната беше готова, той донесе и своята чиния на моята маса и седна да се храни. Настоя след вечеря да изпия голяма чаша местно кокосово фени, а след това също толкова голяма чаша фени с кашу. Дашрант отказа един гора, който говори родния му марати, да си плаща вечерята, заключи ресторанта и потегли с мен на задната седалка на мотоциклета като мой гид. Смяташе това, че съм тръгнал да търся Карла, за изключително романтично — „много индийско“, както той каза — и искаше да отседна наблизо и да му бъда гост.
— Има няколко хубави чужденки в района — каза ми той. — Една от тях, ако е рекъл Бхагван, може да е твойта изгубена любов. Първо се наспи, а утре търси на свежа глава, нали така?
Възседнали мотора, с крака, спуснати на земята, щапукахме по дълъг песъчлив булевард между високи палми. Следвайки указанията му, стигнахме до една къщичка. Квадратната постройка беше изградена от бамбук, кокосови пръти и палмови листа. Виждаше се от неговия ресторант и беше с широк изглед към тъмното море. Влязох вътре в единствената стая. Той запали свещи и лампи. Подът беше пясъчен. Имаше маса и два стола, легло с гол гумен дюшек и метална закачалка за дрехи. Имаше и голяма глинена кана-„матка“, пълна с вода. Той гордо ми съобщи, че водата е извадена същия ден от местен кладенец. На масата имаше бутилка кокосово фени и две чаши. Дашрант ме увери, че тук моторът и аз сме на сигурно място, защото всички в района знаят, че къщата е негова, даде ми ключа за катинара на вратата и ми каза да остана, докато не намеря момичето си. Усмихна се, намигна ми и си тръгна. Чух го как си пее, докато се връщаше към ресторанта си между стройните палми.
Подпрях мотоциклета на стената на колибата, вързах го с една връв за крака на леглото и прикрих връвта с пясък. Надявах се, ако някой се опита да го открадне, движението да ме събуди. Капнал от умора и разочарование, аз се проснах на леглото и само след секунди заспах. Унесох се в укрепителен сън без сънища, но след четири часа се събудих. Разсъних се, не ме свърташе и не можах да заспя. Обух се, налях вода в едно канче и отидох до тоалетната отзад на колибата. Като много тоалетни в Гоа и тази представляваше само загладен, стръмен склон зад клекалото. Нечистотиите се стичаха по склона в една тясна вада. Диви, космати черни прасета от Гоа скитаха из вадите и ядяха нечистотиите. На връщане към колибата видях стадо черни свине да търчи из вадата. Това беше ефикасен и природосъобразен метод за изхвърляне на нечистотиите, но гледката на плюскащите прасета беше красноречив довод в полза на вегетарианството.
Слязох на плажа, само на петдесет крачки от колибата на Дашрант, седнах сред дюните и запалих цигара. Беше към полунощ и плажът бе пуст. Луната, почти пълна, висеше като медал на небесната гръд. „Медал за какво? — помислих си. — Ранен в бой, може би. Орден за храброст.“ Лунната светлина прииждаше към брега с вълните на прибоя, сякаш самата тя ги теглеше, сякаш голямата мрежа от сребърни лъчи, хвърлена от Луната, бе уловила морето и го теглеше към брега вълна по вълна.
Една жена с кошница на главата ме приближи. Хълбоците й се полюшваха в такт с прибоя, плискащ се в нозете й. Тя се обърна към мен, остави кошницата в краката ми и приклекна, за да ме погледне в очите. Беше продавачка на дини, около трийсет и пет годишна, и несъмнено познаваше туристите и навиците им. Дъвчейки енергично бетелови ядки, тя посочи с длан половинката диня, останала в кошницата й. Беше много късно за нея да обикаля брега. Сигурно беше гледала деца или се бе грижила за някой роднина и сега се връщаше у дома. Забелязала ме е как седя сам и се надяваше късметът й да проработи и да продаде последното парче.
