Тренировката ми с Абдула този ден беше много напрегната. Той прие необщителността ми и двамата мълчаливо започнахме да изпълняваме уморителните упражнения. След душа ми предложи да ме закара у нас с мотоциклета. Носехме се по Огъст Кранти Марг — от крайбрежието на Брийч Кенди навътре към сушата. Бяхме без каски и горещият сух вятър развяваше косите и свободните ни ризи — същинска въздушна река. Изведнъж група мъже пред едно кафене привлече вниманието на Абдула. Предположих, че са иранци като него. Той зави и спря на около трийсет метра от тях.
— Ти стой тук при мотора — каза той, угаси двигателя и свали степенката. Слязохме и двамата. Той не отделяше очи от групата. — Ако стане напечено, яхай мотора и отпрашвай.
Тръгна по тротоара към мъжете. Докато вървеше, върза дългата си черна коса на опашка и свали часовника си. Прибрах ключовете на мотора и тръгнах след него. Един от тях забеляза Абдула и го позна. Избъбри някакво предупреждение. Останалите бързо се обърнаха. Боят започна, без да си кажат нито дума. Те му се нахвърляха диво, замахваха и се блъскаха един в друг в яростта си да го ударят. Абдула не помръдваше от мястото си, прикрил глава с юмруци, притиснати до слепоочията. Лактите пазеха тялото му. Когато яростта на първоначалната атака спадна, той започна да удря наляво и дясно и винаги уцелваше. Изтичах при него и смъкнах един мъж от гърба му. Препънах го с крак и той падна. Опита се да се изтръгне от хватката ми и ме повлече надолу. Паднах настрани до него с коляно на гърдите му и го изтресох в слабините. Той понечи да стане и аз го ударих пет-шест пъти по бузата и ченето. Оня се прекатури, сви колене и ги притисна към гърдите си.
Погледнах нагоре и видях как Абдула фрасна един от нападателите си с десен прав като по учебник. Носът му плувна във внезапно бликнала кръв. Скочих, залепих гръб в гърба на Абдула и заех бойна поза. Тримата, които още бяха на крака, се дръпнаха неуверено. Абдула се хвърли към тях, крещейки с цяло гърло. Те се врътнаха и побягнаха. Погледнах приятеля си. Той поклати глава. Оставихме ги да избягат.
Тълпата индийци, струпала се да зяпа, ни сподири с поглед, докато крачехме към мотора. Знаех, че ако се биехме с индийци, от която и да било част на Индия, от който и да било етнос, класа или вероизповедание, цялата улица щеше да се включи против нас. Но тъй като се биеха чужденци, хората бяха любопитни и дори възбудени, но нямаха желание да се месят. Когато ги подминахме с мотора на път за „Колаба“, те започнаха да се разотиват.
Абдула така и не ми каза за какво е бил този бой, а аз никога не го попитах. Единствения път, когато говорихме за него, години по-късно, каза, че от този ден е започнал да ме обича. Каза, че ме обичал не защото съм се включил, а защото никога не съм го попитал за какво е бил боят. Каза, че това го изпълвало с по-голямо възхищение от всичко, което знаел за мен.
На „Колаба Козуей“, близо до дома ми, помолих Абдула да намали скоростта. Бях забелязал едно момиче, което вървеше като местните по платното, за да избегне тълпите по тротоара. Изглеждаше по-различна, някак променена, но веднага познах русата коса, дългите стегнати крака и въртенето на бедрата. Беше Лиса Картър. Помолих Абдула да спре точно пред нея.
— Здравей, Лиса.
— А! — въздъхна тя и вдигна слънчевите си очила на темето. — Гилбърт! Как е в посолството?
— Ами, нали знаеш — ухилих се. — Тук криза, там спасяване. Страхотно изглеждаш, Лиса.
Русата й коса беше по-дълга и по-гъста от последния път, когато я бях видял, лицето — по-закръглено и румено, но фигурата й бе стегната и по-атлетична. Беше облечена с бяла блуза с гол гръб, бяла мини пола и римски сандали. Краката и добре оформените й ръце бяха със златистокафяв загар: Изглеждаше прекрасно.
— Престанах да бъда отрепка и се излекувах — изръмжа тя през престорената лъчезарна усмивка. — Какво да ти кажа. Или едното, или другото, не можеш да ги имаш и двете. Когато си здрав и трезвен,
— Така те искам! — захилих се аз и се хилих, докато и тя не почна да се смее с мен.
— Кой е приятелят ти?
— Абдула Тахери, това е Лиса Картър. Лиса, това е Абдула.
— Хубав мотор — измърка тя.
— Искаш ли да се… повозиш? — усмихна се той и показа всичките си здрави бели зъби.
Тя ме погледна. Вдигнах ръце — „Сама си решаваш, малката.“ Слязох от мотора.
— Това е моята спирка.
Лиса и Абдула продължаваха да се гледат.
— Има свободно място, ако искаш…
— Добре — усмихна се тя. — Да потегляме.
Тя запретна полата си и се намести на задната седалка. Двама-трима от неколкостотинте мъже на улицата, които още не я бяха зазяпали, се присъединиха към останалите. Абдула ми стисна ръката, ухилен като ученик, запали мотора и се загуби с рев сред лъкатушното движение.
— Хубав мотор — обади се глас зад гърба ми. Джордж Близнака.
— Тия мотори „Айнфилд“ обаче са доста опасни — отвърна втори глас със силен канадски акцент. Джордж Скорпиона.
