Шантарам полностью

Ула постави дланта си върху коляното ми. Стискаше силно, но ръката й трепереше. Чувствах как благоуханните секунди се разширяват около нас. Бяхме в клопка, и двамата, всеки в своята собствена здрава клопка. И отново щяхме да накараме паяжината на нашите връзки да затрепти.

— Спокойно, ще ти помогна, стига да мога — казах кротко и уверено. — А сега ми кажи за Карла.

Двайсет и четвърта глава

Голямото млечно колело от звезди изгря над среднощния хоризонт, мокро и треперещо над вълните, и сребристожълтата светлина на кръглата Луна заигра по станиолените гребени на вълните. Нощта беше топла, спокойна и съвсем ясна. Палубата на ферибота за Гоа беше претъпкана, но бях успял да си намеря местенце недалече от голяма група туристи. Повечето бяха друсани с трева, хашиш или LSD. От черните гръмогласни уста на портативна уредба кънтеше денс музика. Насядали между раниците, те се поклащаха и ръкопляскаха в такт, подвикваха си и често избухваха в смях. Бяха щастливи на път за Гоа. Онези, които отиваха там за първи път, пътуваха към една мечта. Старите се връщаха към единственото място на света, където се чувстваха истински свободни.

Плавах към Карла, гледах звездите, слушах хлапетата, които си бяха купили места на фериботната палуба. Разбирах тяхното невинно и изпълнено с надежда вълнение и — съвсем мъничко и отдалече — дори го споделях. Погледът ми беше суров. Тази суровост разделяше моите чувства от техните също така ясно и ненакърнимо, както метърът палубно пространство ме отделяше от тяхната възторжена навалица. Седях там, на люлеещия се ферибот, който пореше вълните с лекота, и мислех за Ула, за страха, проблясващ в сапфиреносините й очи, докато разговаряше с мен в таксито.

Онази вечер тя имаше нужда от пари, хиляда долара, и аз и ги дадох. Искаше да я придружа до хотелската й стая, където беше оставила дрехите и личните си вещи. Отидохме заедно и въпреки треперенето и уплахата й, събрахме багажа и платихме сметката, без нищо да се случи. Беше загазила покрай някаква сделка, в която бяха замесени Модена и Маурицио. Сделката, подобна на много от бързите далавери на Маурицио, се беше прецакала. Хората, изгубили парите си, не се бяха задоволили със загубата и нямаха намерение да зарежат тази работа. Искаха си парите и искаха кръв, не задължително в този ред.

Тя не ми каза кои са. Не ми каза и защо са я набелязали за мишена, нито какво смятат да правят с нея, ако я хванат. И аз не попитах. А трябваше, разбира се. Това щеше да ми спести много неприятности. В далечна перспектива — дори да спаси един-два човешки живота. Но Ула всъщност не ме интересуваше. Исках да науча нещо за Карла.

— Тя е в Гоа — каза ми Ула, когато напуснахме хотела.

— Къде в Гоа?

— Не знам. На някой плаж.

— В Гоа има много плажове, Ула.

— Знам, знам — изхленчи тя и се разтрепера заради раздразнения ми тон.

— Ти каза, че знаеш къде е.

— Знам. В Гоа. Знам, че е в Гоа. Тя ми писа от Мапуса. Вчера получих последното й писмо. Някъде около Мапуса е.

Поуспокоих се. Натоварихме багажа й в чакащото такси и наредих на шофьора да я откара в апартамента на Абдула в Брийч Кенди. Внимателно оглеждах околните улици и бях почти сигурен, че не ни следят. Таксито потегли. Седях мълчаливо и гледах през прозореца тъмните улици.

— Тя защо замина?

— Не знам.

— Трябва да ти е казала нещо. Тя е приказлива.

Ула се разсмя.

— Нищо не ми спомена за заминаване. Ако ме питаш какво мисля аз, заминала е заради теб.

При тази мисъл любовта ми към Карла се сви уплашено. Суетността ми се наду от това ласкателство. Потуших сблъсъка им с резкия си тон:

— Трябва да има и още. Тя страхуваше ли се от нещо?

Ула пак се разсмя.

— Карла не се страхува от нищо.

— Всеки се страхува от нещо.

— Ти от какво се страхуваш, Лин?

Обърнах се бавно и я огледах. Търсех в мъждивата светлина някакъв намек за злоба, за скрит смисъл или алюзия във въпроса й.

— Какво стана онази нощ, когато трябваше да се срещнем пред „При Леополд“? — попитах.

— Онази нощ — не успях да дойда. Попречиха ми. Модена и Маурицио промениха плановете си в последния момент и ме спряха.

— Спомням си, че искаше аз да дойда, защото не им се доверяваше.

— Вярно. Е, на Модена му имам доверие, донякъде, но той е слаб срещу Маурицио. Не може да отстоява своето, когато Маурицио му нарежда какво да прави.

— Но все пак това не обяснява нищо — сопнах се аз.

— Знам — въздъхна тя, очевидно разстроена. — Опитвам се да обясня. Маурицио беше уредил една сделка… Обир, всъщност… и аз бях по средата. Маурицио ме използваше, защото мъжете, които смяташе да обере, си падаха по мен и ми вярваха, знаеш как е.

— Да, знам как е.