Шантарам полностью

Въпросът беше добър. Никой в правосъдната система — ченгета, адвокати, съдия, психиатър или началниците на затвора, никога не беше ми го задавал.

— Размишлявал съм за това. Много размишлявах. Знам, че ще прозвучи смахнато, но мисля, че до голяма степен е заради телевизията. Всички телевизионни герои имаха пистолети. И имаше нещо… храбро… във въоръжения обир. Знам, че всъщност няма нищо храбро — да плашиш хората с пистолет е страхливо, но тогава ми се струваше най-храбрият начин за крадене на пари. Не можех да се накарам да удрям старици по главите и да им крада чантите, нито да влизам с взлом в хорските къщи. Обирите ми изглеждаха в някакъв смисъл честни, защото всеки път рискувах, че ще ме застрелят — тези, които обирах, или ченгетата.

Тя ме гледаше мълчаливо и дишаше почти в ритъм с моя дъх.

— Има и още нещо. В Австралия има един голям герой…

— Продължавай — подкани ме тя.

— Казва се Нед Кели. Младеж, преследван от местните служители на закона. Корав, но не и суров мъжага. Бил млад и необуздан. Най-често го топели ченгета, които му имали зъб. Някакво пияно ченге си паднало по сестра му и се опитало да я изнасили. Нед му попречил и оттам нататък започват бедите му. Но има и още нещо. Основанията да го мразят не били малко — и го мразели най-вече за това, че е символ: символ на бунтарския дух. Чувствах го близък, защото бях революционер.

— В Австралия има революции? — попита тя със слисан смях. — Не бях го чувала.

— Не революции, само революционери — поправих я аз. — Аз бях един от тях. Бях анархист. Научих се да стрелям и да правя бомби. Бяхме готови да се бием, когато дойде революцията — но тя не дойде, разбира се. И се опитвахме да попречим на правителството да участва във Виетнамската война.

— Австралия е участвала във Виетнамската война?

Беше мой ред да се смея.

— Да. Повечето хора извън Австралия не го знаят, но ние участвахме във войната на страната на САЩ от самото начало. Австралийски войници гинеха във Виетнам редом с американските; призоваваха австралийски момчета да се включат. Някои от нас отказваха да отидат, също като призованите американци, отказващи да се явят. Много момчета се озоваха в затвора, защото не искаха да се бият. Аз не влязох в затвора. Правех бомби, организирах протестни походи и се биех с ченгетата на барикадите, докато правителството не се смени и не се оттеглихме от войната.

— Още ли си такъв?

— Какъв?

— Още ли си анархист?

Въпросът беше труден, защото ме принуждаваше да сравня човека, който някога бях, с този, в който се бях оставил да се превърна.

— Анархистите… — започнах аз и се разколебах. — Никоя политическа философия, за която съм чувал, не обича човечеството повече от анархистите. Всеки друг мироглед твърди, че хората трябва да бъдат контролирани, командвани и управлявани. Само анархистите имат достатъчно доверие на човешките същества, за да ги оставят да се оправят сами. И аз навремето бях такъв оптимист. Вярвах и мислех така. Но вече не. И затова… Не, мисля, че вече не съм анархист.

— Ами онзи герой… когато си извършвал въоръжените обири, с него ли се отъждествяваше?

— С Кели. Нед Кели, да. Мисля, че да. Той оглавявал банда младежи — по-малкия му брат и двамата му най-добри приятели. Причаквали хора по пътищата и ги обирали. Ченгетата пратили ударен отряд да го залови, но той ги разбил, а две ченгета били убити.

— Какво се случило с него?

— Хванали го. Правителството му обявило война. Пратили цял влак ченгета срещу него и те обкръжили бандата му в един хотел сред буша.

— Хотел сред буша!

— Буша, така наричаме гористите местности в Австралия. Както и да е, армията от ченгета обкръжила Нед и бандата му. Най-добрият му приятел бил убит, прострелян в гърлото. Малкият му брат и още едно хлапе на име Стийв Харт се застреляли с последните си куршуми, за да не ги заловят живи. Били деветнайсетгодишни. Нед имал стоманена броня — каска и гръден щит. Излязъл срещу цялата полицейска армия, гърмейки с два пистолета. Като го видели, ченгетата се насрали от страх и побягнали. Но офицерите ги върнали да се бият. Простреляли Нед в краката и той паднал. След бутафорен съд с лъжливи свидетелски показания осъдили Нед Кели на смърт.

— Изпълнили ли са присъдата?

— Да. Последните му думи били „Такъв е животът“. Това било последното, което казал. Обесили го, отрязали главата му и направили от нея преспапие. Преди да умре, той казал на съдията, който го осъдил, че много скоро ще се срещнат пред един по-висш съд. Скоро след това съдията умрял.

Докато разказвах, тя следеше развитието на разказа по лицето ми. Взех шепа пясък и го оставих да изтече през пръстите ми. Два големи прилепа прелетяха над нас, толкова близо, че чувахме шумоленето на крилете им, сякаш шумоляха сухи листа.