Шантарам полностью

— Като малък обичах историята за Нед Кели. И не бях единствен. Художници, писатели, музиканти и актьори са се опитвали да я пресъздадат по всякакви начини. Той се е вградил в нас, в австралийската душа. Той е най-близкото до Че Гевара или Емилиано Сапата, което имаме. Когато хероинът ми разбърка мозъка, мисля, че започнах да потъвам във фантазии за неговия и за моя живот. Но моят беше прецакана версия на историята. Той беше крадец, превърнал се в революционер, а аз — революционер, станал крадец. Всеки път, когато извършвах обир, а аз извърших много, бях сигурен, че ченгетата ще дойдат и ще ме убият. Надявах се да се случи. Разигравах го наум. Виждах ги как ми крещят да спра, аз вадя пистолета и те ме застрелват. Надявах се ченгетата да ме застрелят на улицата. Така исках да умра…

Тя обгърна с ръка раменете ми, а с другата повдигна брадичката ми и обърна главата ми към усмивката си.

— Какви са жените в Австралия? — попита ме, докато галеше късата ми руса коса.

Засмях се и тя ме удари в ребрата.

— Сериозно! Разкажи ми какви са.

— Ами, красиви са — отвърнах, загледан в нейното красиво лице. — В Австралия има много красавици. Те обичат да говорят, обичат да купонясват, доста са щури. И са много прями. Мразят да ги баламосваш. Нищо не може да се сравнява с австралийската жена, ако реши да си прави пишки с теб.

— Да ти прави пишка?

— Да си прави пишки с теб — засмях се. — Да ти изпусне въздуха, нали разбираш, да ти се присмива, да те отрязва, като почнеш да си въобразяваш, че си много велик. Нямат равни. А когато те боднат, за да ти изкарат въздуха под налягане, можеш да бъдеш сигурен, че сам си си го изпросил.

Тя легна по гръб в пясъка с ръце зад тила.

— Мисля, че австралийците са много луди — каза тя. — Много ми се иска да отида там.

И трябваше това щастие да продължи вечно, да бъде все така лесно и все така хубаво, както беше през онези дни и нощи на любов в Гоа. Трябваше да изградим живот от звездите, морето и пясъка. И трябваше да я слушам — тя не ми казваше почти нищо, но ми подсказваше и сега знам, че е влагала знаци в думите и израженията си, толкова ясни, колкото и съзвездията над нас. Но аз не слушах. Когато сме влюбени, ние често не обръщаме никакво внимание на смисъла на казаното от любимия, опиянени до екстаз от начина, по който го казва. Аз бях влюбен в очите й, но не четях погледа й. Обичах гласа й, но не чувах страха и болката в него.

И когато последната нощ дойде и отмина и аз се събудих призори, за да се подготвя за обратния път към Бомбай, я заварих да стои на прага, загледана в грамадната блещукаща перла на морето.

— Не се връщай — каза тя, когато положих длани на раменете й и я целунах по шията.

— Какво? — разсмях се аз.

— Не се връщай в Бомбай.

— Защо?

— Защото аз не искам.

— Това пък какво значи?

— Точно това, което казах — не искам да заминаваш.

Разсмях се — помислих си, че трябва да е шега.

— Добре — усмихнах се и зачаках основния майтап. — И защо не искаш да замина?

— Трябва ли да имам причини?

— Ами… да.

— Случайно ги имам. Но няма да ти ги кажа.

— Няма ли?

— Не, не мисля, че съм длъжна. Щом ти казвам, че си имам причини, би трябвало да е достатъчно — ако ме обичаш, както твърдиш.

— Добре, добре — заговорих разумно. — Да опитаме пак. Аз трябва да се върна в Бомбай. Защо ти не дойдеш с мен и да сме заедно вовеки веков, амин?

— Няма да се върна там — отсече тя.

— Защо, по дяволите?

— Не мога… Просто не искам и не искам и ти да се връщаш.

— Е, аз не виждам какъв е проблемът. Аз мога да свърша, каквото имам да върша в Бомбай, а ти да ме изчакаш тук. Когато приключа с всичко, ще се върна.

— Не искам да заминаваш — повтори тя със същия монотонен глас.

— Стига, Карла — Трябва да се върна.

— Не, не трябва.

Усмивката ми се сви в намръщена гримаса.

— Да, трябва. Обещах на Ула да се върна след десет дни. Тя все още е в беда и ти го знаеш. — Ула може сама да се погрижи за себе си — процеди тя, все така, без да ме поглежда.

— Да не би да ревнуваш от Ула? — ухилих се аз и я погалих по косата.

— Я стига глупости! — сопна се тя. Обърна се и в очите й пламна гняв. — Харесвам Ула, но те уверявам, че тя може сама да се погрижи за себе си!

— Спокойно, де. Какво има? Ти знаеше, че ще се върна. Говорили сме за това. Почвам бизнес с паспорти. Знаеш колко е важно за мен.

— Аз ще ти намеря паспорт. Пет паспорта ще ти намеря.

Инатът ми се пробуди.

— Не искам ти да ми намираш паспорт. Искам да се науча сам да ги правя и да ги разменям. Искам да изуча всичко, което мога. Ще ме учат как да подправям паспорти и да ги фалшифицирам. Ако се науча, ще бъда свободен. А аз искам да бъда свободен, Карла. Свободен. Това искам.

— Защо пък ти да си по-различен?

— Какво искаш да кажеш?

— Никой не получава онова, което иска — отвърна тя. — Никой. Никой.

Гневът й утихна и премина в нещо по-лошо — нещо, което никога не бях виждал в нея: примирена, пораженческа тъга. Знаех, че е грях да предизвикаш такова чувство у жена, у всяка жена. И докато гледах как малката й усмивка угасва, знаех, че рано или късно ще си платя за това.