Стаята беше обширна. От богато украсени розетки на високия таван на дебели златни вериги висяха три разкошни полилея. В дъното, близо до главния вход, имаше дълга маса за хранене с дванайсет стола от тиково дърво с високи облегалки. От едната й страна до стената се кипреше махагонов шкаф, а върху него — огромно огледало от розово стъкло. До него — библиотека, която покриваше останалата част от стената и стигаше чак до тавана. На срещуположната дълга стена четири високи прозореца гледаха към върховете и прохладния гъст листак на растящите по тротоара чинари. Средата на стаята, между стената с книги и високите прозорци, беше оформена като кабинет. Стол от тиково дърво с кожена тапицерия, обърнато към входа, стоеше зад широко бароково писалище. В дъното на стаята беше подреден кът за забавления с кожени канапета и дълбоки кресла. Двата огромни сводести прозореца на задната стена зад диваните властваха над стаята — арки от ярка слънчева светлина. Френските врати, монтирани в тях, извеждаха на широка тераса с изглед към вътрешните градини по покривите, въжета с пране и занемарени гаргойли на „Колаба“.
Абдел Гани стоеше там и слушаше музиката и пеенето, които кънтяха от скъпа уредба, вградена сред стената от книги. Гласовете и мелодията ми бяха познати. Съсредоточих се и си спомних — това бяха Слепите певци, които слушах като гост на Кадербай през нощта, когато се запознах с него. Не си спомнях тази песен от концерта, но моментално бях поразен от нейната страст и мощ. Когато съкрушителните, сърцераздирателни гласове замлъкнаха, настана пулсираща тишина, която сякаш устояваше на шумовете от домакинството и улицата навън.
— Знаеш ли ги? — попита той, без да се обръща.
— Да, това са Слепите певци, мисля.
— Точно те са. — Произнесе го с индийска напевност и тона на говорител от Би Би Си — смесицата, която бях започнал да харесвам. — Обичам музиката им повече от всичко, което съм чул от която и да било култура, Лин. Но в дълбините на моята обич към нея, трябва да призная, че се боя. Всеки път, когато ги слушам — а аз всеки ден ги пускам, когато съм си у дома, тук — имам чувството, че слушам собствения си реквием.
Още не се беше обърнал и аз продължавах да стоя близо до центъра на дългата стая.
— Това… сигурно е тревожно.
— Тревожно… — произнесе тихо той. — Да. Да, тревожно е. Кажи ми, Лин, мислиш ли, че едно велико гениално дело ни позволява да простим стотиците недъзи и провали, които го създават?
— Ами… трудно е да се каже. Не съм съвсем сигурен, че те разбирам, но предполагам зависи от това, колко хора имат полза от него и колко хора страдат.
Той се обърна към мен и видях, че плаче. Сълзите се лееха бързо и неспирно от големите му очи, стичаха се по пълните му страни и капеха по корема му, по дългата копринена риза. Гласът му обаче беше сдържан и спокоен.
— Знаеш ли, че снощи са убили нашия Маджид?
— Не. — Бях шокиран от новината. — Убит?
— Да. Жестоко. Заклан като животно в собствения му дом. Тялото му било раздробено на парчета и те били пръснати из стаите в къщата. Името Сапна било надраскано по стените със собствената му кръв. Полицията обвинява фанатиците, последователи на този Сапна. Съжалявам, Лин. Прости ми, че плача. Боя се, че това злодеяние ме съкруши.
— Не, няма нищо. Ще… ще дойда друг път.
— Не, недей. Вече си дошъл, а Кадер няма търпение да започнеш. Ще пийнем чай, ще се стегна и двамата с теб ще разгледаме бизнеса с паспортите.
Той отиде при уредбата, извади касетата на Слепите певци, прибра я в златистата и пластмасова кутийка, дойде при мен и я пъхна в ръката ми.
— Искам да ти я дам, подарък от мен — каза той. Очите и страните му още бяха мокри от сълзи. — Време е да престана да я слушам, а съм сигурен, че много ще ти хареса.
— Благодаря — смотолевих, смутен от този подарък почти колкото от новината за смъртта на Маджин.
— Няма защо, Лин. Ела да поседнем. Бил си в Гоа, мисля? Познаваш ли нашия млад боец Андрю Ферейра? Да? Значи знаеш, че е от Гоа. Той често ходи там със Салман и Санджай, когато имам работа за тях. Трябва да отидете някой път всички заедно — ще ти покажат
