Шантарам полностью

Заговорих й бавно и тихо, мъчех се да я уговоря.

— Пратих Ула при моя приятел Абдула. Той се грижи за нея. Не мога да я зарежа там. Трябва да се върна.

— Когато ме потърсиш пак, аз няма да съм тук. — Тя се обърна и отново се подпря на вратата.

— Какво означава това?

— Точно каквото казах.

— Това да не би да е заплаха? Ултиматум?

— Наричай го както си искаш — отвърна тя глухо, като че се будеше от сън. — Просто факт. Ако се върнеш в Бомбай, ще се откажа от теб. Няма да дойда с теб, няма и да те чакам. Остани с мен тук и сега или се върни сам. Изборът е твой. Но ако се върнеш, с нас е свършено.

Гледах я объркан, гневен и влюбен.

— Трябва да ми кажеш още нещо — казах тихо. — Трябва да ми обясниш защо. Трябва да ми говориш, Карла. Не може просто да ми поставиш ултиматум без никакви причини и да очакваш аз да се съглася. Между избор и ултиматум има разлика: изборът означава, че знаеш какво става и защо, преди да решиш. Не съм от тези мъже, на които можеш да поставяш ултиматуми. Ако бях такъв, нямаше да избягам от затвора. Не можеш да ми нареждаш какво да правя, Карла. Не можеш да ми заповядваш да направя нещо без никакви обяснения. Не съм такъв. Трябва да ми кажеш какво става.

— Не мога.

Въздъхнах и заговорих спокойно, но през стиснати зъби:

— Не мисля, че… ще мога… да го обясня много добре. Факт е, че аз самият не се уважавам кой знае колко. Но малкото достойно за уважение, което ми е останало — то е всичко, което имам. Човек трябва да уважава себе си, Карла, и само тогава може да уважава другите. Ако просто се предам и изпълня безпричинно, каквото ми наредиш, аз няма да се уважавам. И ако признаеш истината — ти също няма да ме уважаваш. Затова отново те питам — за какво е всичко това?

— Аз… не мога.

— Искаш да кажеш, че не искаш.

— Искам да кажа, че не мога — отвърна тихо тя и ме погледна право в очите. — И не искам. Така стоят нещата. Ти ми каза преди съвсем малко, че си готов на всичко за мен. Искам да останеш тук. Не искам да се връщаш в Бомбай. Ако се върнеш, всичко между нас е свършено.

— Що за мъж ще бъда, ако се съглася с това? — казах, като се опитвах да се усмихна.

— Предполагам, че това е твоят отговор и че си направил своя избор. — Тя въздъхна, бутна ме и излезе от колибата.

Стегнах си сака и го прикрепих към мотора. Когато всичко беше готово, слязох към морето. Тя се надигна от вълните и тръгна към мен, като бавно влачеше краката си в подвижния пясък. Потникът и лунгито бяха прилепнали към тялото й. Черната й коса лъщеше, гладка и мокра под лъчите на утринното Слънце. Най-красивата жена, която бях виждал някога.

— Обичам те — казах, когато тя потъна в прегръдките ми, и се целунахме. Повтарях думите върху устните, върху лицето, върху очите й. Притиснах я до себе си. — Обичам те. Всичко ще се оправи. Ще видиш. Скоро ще се върна.

— Не — отвърна тя вдървено. Тялото й не беше вцепенено, но не помръдваше: и животът, и любовта го бяха напуснали. — Няма да се оправи. Няма да е наред. Свършено е. И утре вече няма да съм тук.

Вгледах се в очите й и усетих как собственото ми тяло се вцепенява, издълбано отвътре от гордостта. Ръцете ми паднаха от раменете й. Обърнах се и тръгнах към мотоциклета. Когато стигнах последната скала, от която се виждаше плажът, нашият плаж, спрях и затулих очи от Слънцето, за да я потърся. Нея я нямаше.

Нямаше нищо друго, освен вълните на прибоя, извили гръбнаци като игриви делфини, и гладките, пусти, смачкани чаршафи на пясъка.

Двайсет и пета глава

Усмихнат прислужник отвори вратата, въведе ме в стаята и допря пръст до устните си, за да ми покаже да мълча. Можеше да си го спести. Музиката беше толкова силна, че и да крещях, нямаше да се чуе. Той поднесе шепа, свита като паничка към устата си, и се престори, че пие от нея — това беше покана за чай. Кимнах. Той затвори тихо вратата зад гърба ми и ме остави сам с Абдул Гани. Закръглената му фигура стоеше под широкия свод на висок прозорец, който гледаше към покривни градини, балкони, изпъстрени с жълти и зелени сарита, проснати да се сушат, и керемиденочервени покриви.