Долу, с гръб, залепен за вътрешната стена до вратата, отново спрях и се опитах да събера сили в ръцете и краката си. Дишах толкова тежко, че ми се виеше свят и ми се гадеше. Сърцето ми се блъскаше като пленена птица в клетката на гръдния кош. След продължително чакане осъзнах, че не мога да го направя. Всевъзможни чувства — от благоразумна предпазливост до суеверен ужас, ми крещяха да не излизам отново навън. Не можех.
Трябваше да срежа кабела. Друг начин нямаше. Извадих длетото от страничния джоб на гащеризона си. Беше много остро — дори след дялкането, докато се опитвахме да пробием дървената преграда на покрива. Нагласих го върху кабела там, където той се промушваше под вратата и вдигнах ръка за удар. Хрумна ми, че като го прережа и прекъсна тока, може да задействам някаква аларма и сигурно щяха да изпратят в сградата надзирател да провери. Но това нямаше значение. Нямах избор. Знаех, че не мога да изляза пак на открито. Ударих силно длетото с длан. То отсече кабела и се заби в дъсчения под. Бутнах прерязаните краища далече от длетото и зачаках да се задейства аларма или да чуя шум от гласове откъм главния вход. Но не последва нищо. Нищо. Нищо не ни заплашваше.
Грабнах свободния край на кабела и се втурнах нагоре към тавана. До новата капандура, която пробихме в покрива, вързахме кабела за една дебела дървена греда. После приятелят ми се заизмъква през дупката. Когато изпълзя наполовина върху ламаринения покрив, се заклещи. Не можеше да помръдне ни напред, ни назад. Замята се неистово, напрягаше всичките си сили, но беше безнадеждно. Заклещил се бе здраво.
Тялото му запушваше дупката и отдолу отново стана тъмно. Заопипвах в праха между напречните греди на покрива и напипах запалката. Щракнах я и веднага видях какво го спираше — кесията за тютюн от дебела кожа, която си беше направил в една от хоби-групите. Казах му да не мърда и разкъсах с длетото задния джоб на гащеризона му. Кесията за тютюн тупна в ръцете ми, а приятелят ми се измъкна горе на покрива.
Последвах го. Извивайки се като червеи в улея, ние запълзяхме напред към зъбците на предната стена на затвора. Коленичихме, за да погледнем надолу. За няколко секунди бяхме видими, но охраната на кулите не гледаше към нас. Тази част от затвора беше психологическа сляпа точка. Охраната на кулите не поглеждаше нататък, защото не й се вярваше, че някой ще е толкова откачен да се опита да избяга посред бял ден през предната стена.
Рискувахме да хвърлим бърз и трескав поглед надолу към улицата и видяхме, че пред затвора има опашка от коли — доставчиците чакаха да минат през главния вход. Тъй като претърсваха всяка кола и я проверяваха с огледала отдолу, опашката се движеше много бавно.
Двамата с приятеля ми се спотаихме в улея, за да обмислим възможностите.
— Долу е голяма бъркотия.
— Предлагам да слезем сега — каза той.
— Трябва да изчакаме — възразих.
— Майната му, мятай кабела и да слизаме.
— Не — прошепнах. — Навън е пълно с хора.
— Е, и какво?
— Един от тях със сигурност ще се направи на герой.
— Майната му, нека си се прави. Ще го прескочим.
— Прекалено много са.
— Майната им на всички. Ще прецепим през тях. Няма и да се усетят какво ги е връхлетяло. Или ние, или те, приятел.
— Не — рекох аз най-сетне. — Трябва да изчакаме и да се прехвърлим, когато долу няма никой. Ще изчакаме.
И чакахме цяла вечност, проточила се двайсет минути. Аз току припълзявах да надзърна през стената и всеки път рискувах да ме забележат. И най-накрая погледнах към улицата и видях, че тя е съвсем пуста и в двете посоки. Дадох знак на приятеля си. Той припълзя, прехвърли се през стената и изчезна от погледа ми. Примъкнах се напред да погледна — очаквах да го видя как се спуска по кабела, но той вече беше слязъл на улицата. Видях го как се шмугна в една тясна уличка срещу затвора. А аз бях още вътре, на покрива.
Прехвърлих се през пясъчниковия парапет и се хванах за кабела. Подпрян с крака на стената и стиснал кабела в ръце, с гръб към улицата, погледнах стражевата кула от лявата ми страна. Охранителят говореше по телефона и ръкомахаше със свободната си ръка. На гърба му беше метната автоматична пушка. Погледнах и другата кула. Пазачът подвикваше нещо на друг охранител долу край входа. Беше усмихнат и спокоен. Аз бях невидим. Стоях върху предната стена на най-строгия и най-силно охранявания затвор в страната и бях невидим.
Избутах се с крака и започнах спускането, но дланите ми се хлъзгаха от страх и от пот и изпуснах кабела. Започнах да падам. Стената беше много висока. Знаех, че ако падна долу, ще се убия. В агония на ужас и отчаяние успях отново да се вкопча в него. Ръцете ми бяха спирачките, които забавиха падането. Усетих как кожата ми се отдира от дланите и от пръстите ми. Тя сякаш пламна. С не толкова голяма скорост, но все пак достатъчно силно, че да ме заболи, аз се ударих в земята, станах и тръгнах със залитане през уличното платно. Бях свободен.
