— Според мен единият от нас ще се измъкне, може би, а другия ще го застрелят. Петдесет на петдесет.
Замислихме се мълчаливо над шансовете си.
— Този план хич не ми харесва — потръпна приятелят ми.
— И на мен.
— А какъв е вторият?
— Забеляза ли моторната резачка на първия етаж, като се качвахме?
— Да…
— Ако я качим тук, с нея можем да разрежем дървото. После с клещите ще разрежем ламарината. И по-нататък продължаваме по първоначалния план.
— Но те ще я чуят! — прошепна напрегнато приятелят ми. — Чувам как си говорят по шибания телефон! Толкова сме близо! Ако домъкнем тук резачката и я включим, ще запърпори като шибан хеликоптер!
— Знам. Но според мен ще решат, че са работниците.
— Но работниците ги няма.
— Няма ги, но охраната на главния вход се сменя. Застъпват нови дежурни. Рискът е голям, но според мен ако се пробваме, те просто ще чуят обичайния шум и ще решат, че са работниците. От седмици насам слушат шума на бормашини, чукове и резачки. И няма как да им хрумне, че сме ние. През ум не би им минало, че има толкова ненормални затворници, дето ще използват моторна резачка точно до главния вход. Мисля, че по-добра възможност за нас няма.
— Много ми е гадно да съм песимист, да му се не види — възрази той — но в тази сграда няма ток. Спряха го заради ремонта. Единственият контакт е навън. Кабелът според мен ще стигне дотам, но контактът е навън.
— Знам, знам. Един от нас трябва да слезе долу, да се измъкне през избитата врата и да включи разклонителя във външния контакт. Друг начин няма.
— И кой ще слезе?
— Аз ще сляза — казах.
Опитах се да го произнеса уверено и силно, но има лъжи, на които тялото просто отказва да вярва, и гласът ми прозвуча пискливо.
Добрах се до капандурата. Краката ми бяха вцепенени от ужас и напрежение. Плъзнах се долу и се промъкнах по стъпалата до първия етаж, като дърпах кабела след себе си. Той стигна до изхода, но оставаше още много. Резачката беше до вратата. Вързах го около дръжката й и изтичах нагоре по стълбите. Приятелят ми я издърпа през капандурата и отново ми спусна кабела. Отново се запромъквах надолу. Притиснат плътно до стената, аз дишах тежко и се опитвах да събера кураж да отворя вратата. Накрая, с мощен прилив на адреналин в кръвта, я бутнах встрани и излязох навън, за да включа кабела в контакта.
Охранителите, въоръжени с пистолети, си говореха помежду си на няма и двайсет метра. Ако някой от тях погледнеше в моята посока, това щеше да бъде краят. Хвърлих им един поглед и видях, че гледат навсякъде, ала не и към мен. Разговаряха, разхождаха се покрай входа и се смееха на някаква шега, пусната от някого преди малко. Никой не ме видя. Промъкнах се обратно в сградата, запълзях на четири крака като вълк нагоре по стълбището и се изкачих по кабела през капандурата на тавана.
В тъмния ъгъл до улея, под ламаринения покрив, приятелят ми щракна със запалката. Видях, че е вкарал кабела в машината и беше готов да реже. Взех запалката да му светя. Без никакво колебание той вдигна тежката резачка и я включи. Машината зави като реактивен самолет на писта за излитане. Приятелят ми ме погледна и грамадна усмивка разцъфна на устните му. Стискаше зъби, а очите му блестяха от отразения огън. После заби триона в дебелото дърво. С четири бързи, сцепващи тъпанчетата движения той изряза идеална дупка и над нея лъсна ламаринен квадрат.
Зачакахме в настъпилата тишина. Ушите ни звънтяха от затихващото ехо, а сърцата думкаха бясно в гърдите ни. След миг чухме телефонен звън — наблизо, до главния вход, и решихме, че с нас е свършено. После някой вдигна телефона. Беше един от стражите на входа. Чухме го как се смее и разговаря спокойно. Всичко беше наред. Нямаше страшно. Бяха чули резачката, разбира се — но, точно както се надявах, не й бяха обърнали внимание, защото мислеха, че са работниците.
Окуражен, аз пробих с отвертката дупка в ламарината и от свободното небе над нас ни огря слънчев лъч. Разширих дупката, а после с клещите разрязах ламарината от три страни. С два чифта ръце я избутахме навън и аз си подадох главата. Видях, че наистина сме пробили един от улеите на покрива. Най-дълбоката част от този V-образен улей беше мъртва точка. Ако легнехме в тесния канал, не можехме да виждаме охраната на кулата и те също не ни виждаха.
Оставаше ни само едно. Кабелът все още беше включен в щепсела долу, навън. А той ни трябваше — това беше нашето въже — за да се спуснем отвън по стената, на улицата. Един от нас трябваше да слезе долу, отново да излезе през вратата пред очите на охраната пред главния вход, да извади щепсела от контакта и пак да се качи на покрива. Погледнах приятеля си, изпотеното му лице — то ясно се виждаше на ярката светлина, обливаща ни от прорязаната дупка в покрива — и разбрах, че това трябва да бъда аз.
