Абдула паркира мотора си пред болницата Батия — една от няколкото модерни болници и клиники, дарение от персийски благотворителни тръстове. Грамадната сграда подслоняваше скъпи болнични отделения за богатите и центрове за безплатно лечение на бедните. Изкачихме се по стъпалата и влязохме в безупречно чисто мраморно фоайе, приятно охлаждано от големи вентилатори. Абдула се обърна към служителя на регистратурата и ме поведе по коридора към оживеното спешно отделение. След като разпита един портиер и една сестра, той най-сетне намери човека, който търсеше — нисичък и много слаб лекар, седнал зад претрупано бюро.
— Доктор Хамид? — попита Абдула.
Лекарят пишеше нещо и не вдигна поглед от него.
— Да, да — отвърна той сприхаво.
— Шейх Абдел Кадер ме праща. Казвам се Абдула.
Химикалката мигом замря, доктор Хамид бавно вдигна глава и се вгледа в нас с боязливо любопитство. Такова понякога е изражението на зяпачите, наблюдаващи сбиване.
— Той ви се е обадил вчера и ви е казал да ме очаквате? — подсказа му тихо Абдула.
— Да, да, разбира се — отвърна Хамид, възвърнал самообладанието си, и се усмихна непринудено. После стана и протегна ръка над бюрото.
— Това е господин Лин — представи ме Абдула и се ръкувахме с лекаря. Ръката му беше много суха и крехка. — Той е лекарят на бордея в „Колаба“.
— Не, не — възразих аз. — Не съм лекар! Просто започнах да им помагам. Аз… нямам такова образование и… всъщност не съм и много добър.
— Кадербай ми каза, че когато сте говорили с него, сте се оплакали за пациентите, които пращате в „Сейнт Джордж“ и другите болници — заговори по същество Хамид, пренебрегвайки възраженията ми с маниера на човек, твърде зает, че да угажда на чуждата скромност. Очите му бяха тъмнокафяви, почти черни, и блестяха зад полираните стъкла на очилата му със златна рамка.
— Ами, да — отвърнах, изненадан, че Кадербай си бе спомнил за разговора ни и че бе намерил за достатъчно важно да се обади на лекаря.
— Проблемът е, че аз работя на сляпо, ако ме разбирате. Нямам достатъчно знания, че да се справя с всички проблеми, с които хората идват при мен. Когато попадна на болести, които не мога да разпозная, или на нещо, за което си мисля, че вероятно е болест, аз ги изпращам в диагностичната клиника на болницата „Сейнт Джордж“. Не знам какво друго да правя. Но много често те се връщат при мен, без никой да ги е погледнал — нито лекари, нито сестри, никой!
— И според вас тези хора не се преструват на болни?
— Не, сигурен съм. — Чувствах се леко обиден за себе си, а още повече негодувах заради обитателите на бордея. — Те нищо не печелят, ако се преструват на болни. А и са горди хора. Не искат помощ току-така.
— Разбира се — измърмори той, побутна очилата си и разтърка дълбоките белези, които те бяха оставили на носа му. — А вие самият ходили ли сте в „Сейнт Джордж“? Видяхте ли се с някой там и разпитахте ли го за това?
— Да, ходих там два пъти. Казаха ми, че били затрупани с пациенти и правели, каквото могат. Казаха, че ако успея да намеря практикуващи лекари с лиценз, които да им изпращат обитатели от бордеите, болните ще могат да прередят опашката, така да се каже. Не се оплаквам от „Сейнт Джордж“. Те си имат свои проблеми. Персоналът не достига, а се пукат по шевовете от пациенти. В моята малка клиника аз преглеждам по около петдесет пациенти дневно. Те имат по шестстотин пациенти дневно. А понякога дори и по хиляда. Сигурен съм, че знаете как е. Мисля, че те правят, каквото могат, и се напрягат до крайност дори само със спешните случаи. Истинският проблем е, че моите хора не могат да си позволят да отидат на истински лекар и да получат документа, който би им позволил да прередят опашката в болницата. Те са твърде бедни. И затова идват при мен.
Доктор Хамид вдигна вежди и отново ми отправи непринудената си усмивка.
— Казвате „
Засмях се и му отговорих за пръв път на хинди с един стих от песен от популярен филм, прожектиран по онова време в много кина:
—
Хамид също се разсмя и плесна с ръце от приятна изненада.
— Е, господин Лин, мисля, че ще мога да ви помогна. Тук съм дежурен два пъти седмично, но през останалото време мога да бъда намерен в моя кабинет, на Четвърта Паста Лейн.
— Знам Четвърта Паста Лейн, много е близо до нас.
— Точно така. След като говорих с Кадербай, аз се съгласих, че при нужда трябва да започнете да препращате пациентите си при мен, а аз ще им уреждам лечение в болница „Сейнт Джордж“, когато реша, че е наложително. Можем да започнем от утре, ако желаете.
— Съгласен съм — потвърдих бързо. Тоест, това е прекрасно, благодаря, много ви благодаря. Не зная как точно ще ви плащаме, но…
