Мистър Хол бе застанал до един отворен прозорец. Издишваше свежия въздух и аромата на цветята, разговаряйки с мис Ейнли като брат със сестра. Каролайн с удоволствие насочи вниманието си към него. Какво да му поднесе? Той не трябва да ходи до бюфета сам — тя трябва да го обслужи. Каролайн се снабди с един малък поднос, за да може да нареди на него повече неща. Маргарет Хол се присъедини към нея. Същото стори и мис Кийлдар — четирите дами застанаха около своя любимец, обзети от мисълта, че очите им виждат лицето на някакъв земен ангел. Сирил Хол бе техният папа, също така непогрешим за тях, както и доктор Томас Боултби за своите почитатели. Кръг от хора се образува и около пастора на Брайърфийлд — край него се струпаха над двадесет души. Нито един пастор, озовал се в подобно обкръжение, не би бил в състояние да демонстрира повече способности от стария Хелстоун. Скупчени по обичайния си начин, куратите оформиха съзвездие от три по-маловажни планети — няколко млади дами им хвърляха погледи отдалеч, но не смееха да се приближат до тях.
Мистър Хелстоун извади часовника си.
— Два без десет — оповести той на висок глас. — Време е всички да се подредят. Хайде.
Той грабна широкополата си шапка и се запъти навън. Всички вкупом го последваха.
Хиляда и двестате ученици бяха разделени на три групи от по четиристотин деца. Между всеки двадесет имаше разстояние, където Хелстоун постави учителките по двойки, а след това извика към водачите на тези армии:
— Грейс Боултби и Мери Сайкс да поведат Уинбъри. Маргарет Хол и Мери Ан Ейнли да поемат Нанъли. Каролайн Хелстоун и Шърли Кийлдар да оглавят Брайърфийлд.
След това отново изкомандува:
— Мистър Дън към Уинбъри, мистър Суийтинг към Нанъли, мистър Малоун към Брайърфийлд — ходом марш!
Тези господа застанаха пред дамите генерали.
Пасторите преминаха към самото чело на процесията, а енорийските служители — към края й. Хелстоун вдигна шапката си. Веднага откъм кулата се разнесе звънът на осемте камбани, гръмнаха инструментите на оркестрите, прозвуча флейта, рогът й отговори, глухо отекнаха барабаните и маршът започна.
Широкият бял път се разстла пред дългата процесия, слънцето я наблюдаваше от безоблачното небе вятърът полюшваше клонките на дърветата над нея и хиляда и двестате деца заедно със сто и четиридесет възрастни, от които се състоеше шествието, запристъпваха в крак и в тон с музиката, с весели лица и щастливи сърца. Това бе радостна гледка — гледка, изпълнена с добрина. Този ден бе щастлив и за бедни, и за богати, той бе дело първо на бога, а след това на свещениците. Нека отдадем дължимото на английското духовенство — в някои отношения то търпи критика, понеже е създадено от плът и кръв, каквито сме и самите ние. Но без него тази страна ще се озове в тежко положение — ако се сгромоляса, църквата ще липсва много на Британия. Бог да я пази! Бог да я направи и по-добра!
Тази армия, предвождана от свещеници и жени офицери, не желаеше битки и не търсеше противник. При все това музиката свиреше военни маршове и ако се съдеше по очите и стойката на някои, на мис Кийлдар например, тези звуци събуждаха ако не войнствен, то поне копнеещ дух. Погледът на стария Хелстоун извърнал се случайно назад, попадна върху лицето й и той се засмя, а тя също му отвърна с усмивка.
— Не ни предстои битка — каза пасторът. — Нашата родина не желае да се бием за нея, никакъв враг или тиранин не заплашва свободата ни; няма работа за нас, затова сега просто се разхождаме. Дръжте здраво поводите, капитане, и поотслабете огъня на духа си — за жалост той не е нужен никому.
— Запазете това мнение за себе си, докторе — бе отговорът на Шърли. А на Каролайн ти прошушна:
Въображението ще ми даде това, което не може да ми даде действителността. Ние не сме войници и аз не желая кръвопролитие. Или пък ако сме, тогава сме воини на кръста. Времето се е върнало с няколко века назад и ние крачим по пътя към Палестина. Не, не, това е прекалено недействително. Имам нужда от по-реално видение — ние сме шотландци от низините, които следват своя капитан-ковенантер100 нагоре из планинските хребети, за да проведат тайния си сбор далеч от армията на своите преследвачи. Знаем, че молитвата може да бъде последвана от битка, и тъй като вярваме, че и в най-лютата битка небето е нашата награда, ние сме готови с желание да обагрим тревата с кръвта си. Тази музика вълнува душата ми, тя събужда цялата ми жизненост, кара сърцето ми да бие, но не с умерения ритъм на ежедневието, а с нова, опияняваща сила. Почти копнея за опасността, копнея да защитя вярата си, земята си — или поне любимия си.
— Погледнете, Шърли! — прекъсна я Каролайн. — Какво е онова червено петно там над склона Стилброу? Очите ви са по-силни от моите, насочете орловия си поглед нататък.
Мис Кийлдар обърна глава.
