А междувременно клетият Сам Уин не се чувствуваше никак удобно — неговата красива съседка, ако можеше да се съди по жестовете й, явно се намираше в изключително възбудено и нелюбезно настроение; не можеше да остане спокойна и две секунди, беше й горещо и оживено размахваше ветрилото си, оплакваше се от липса на въздух и пространство. Изрази мнение, че след като привършат с чая си, хората би трябвало да напуснат масите, и недвусмислено заяви, че очаквала да припадне всеки момент, ако сегашното състояние на нещата останело същото. Мистър Сам й предложи да я съпроводи навън, за да глътне малко чист въздух, на което тя отвърна, че той сигурно желае да й причини смърт от простуда. Накратко казано, позицията му стана твърде уязвима и след като изгълта дажбата си чай, Сам Уин счете за уместно да напусне.
В този момент Мур трябваше да бъде тук, но той се намираше чак в другия край на стаята, потънал в разговор с Кристофър Сайкс. Един едър производител на жито, мистър Тимоти Рамсдън, се оказа наблизо и уморен от това, че бе стоял дълго прав, се насочи към пейката, за да заеме свободното място. Находчивостта не изостави Шърли — едно замятане на шала обърна чашата й с чай, чието съдържание бе поделено между пейката и собствената й копринена рокля. Наложително бе, разбира се, да бъде повикан някой от сервиращите, за да се поправи стореното. Междувременно мистър Рамсдън, възпълен и надут джентълмен, с едра фигура и също толкова едри капитали, наблюдаваше безучастно последвалата суматоха. Шърли, обикновено непростимо безразлична към дребните беди, които сполетяваха дрехите й, този път вдигна такъв шум около случилото се, който не би посрамил дори най-превзетата и най-нервна представителка на женското съсловие. Мистър Рамсдън отвори уста и започна да се оттегля с достойнство, а когато мис Кийлдар отново намекна за намерението си „да се остави в ръцете на съдбата“ и да припадне тозчас, той си плю на петите и своевременно би отбой.
Най-сетне Мур се завърна. Докато спокойно наблюдаваше суматохата и някак изпитателно изучаваше загадъчното изражение върху лицето на Шърли, той отбеляза, че това в действителност бил най-горещият край на стаята и че смятал температурата тук подходяща единствено за натури, хладни като неговата. И след като отстрани прислужващите, салфетките, копринената рокля, с една дума, цялата тази бъркотия, той се настани там, където явно самата съдба му бе отредила да седи. Шърли се укроти, изражението й промени чертите си — смръщеното чело и необяснимата извивка на устните отново придобиха обичайната си форма, друго настроение зае мястото на своеволния и пакостлив нрав. Освен това всички онези непохватни движения, с които тя хвърляше в смут душата на Сам Уин, изчезнаха, сякаш прогонени от магия. При все това Мур не бе удостоен с благосклонен поглед — напротив, той бе обвинен, че й е създал цял куп неприятности, като направо му бе заявено, че е станал причина Шърли да бъде лишена от вниманието на мистър Рамсдън и безценното приятелство на мистър Сам Уин.
— За нищо на света не бих посмяла да обидя нито един от тези двама господа — твърдеше тя. — Привикнала съм винаги да се отнасям и към двамата с най-почтително внимание, а ето как зле постъпих с тях заради вас. Няма да се успокоя, докато не поправя стореното — не мога да бъда спокойна, ако не съм в приятелски отношения със съседите си. Затова утре ще трябва да направя посещение на добра воля до мелницата в Роид, да утеша мелничаря, да похваля житото му, а на другия ден трябва да се обадя в Де Уолдън (където мразя да ходя) и да занеса в чантата си половин овесена пита за любимите кучета на мистър Сам Уин.
— Не се съмнявам, че знаете най-верния път към сърцето на всеки местен ерген — тихо отвърна Мур.
