Той изглеждаше доволен от факта, че най-сетне бе успял да заеме мястото си, но не се впусна в благодарствени излияния, нито пък се опита да предложи някакво извинение за затрудненията, които бе причинил. Изразът на отпуснатост му подхождаше чудесно — правеше го по-привлекателен и придаваше сдържаност на изражението му, като превръщаше присъствието му в нещо приятно и вдъхващо спокойствие. Ако го наблюдаваше отстрани, човек не би помислил, че той е един беден борещ се за хляба си човек, седнал до богата дама — увереността на равноправието придаваше невъзмутимост на изражението му. Навярно подобна увереност владееше и душата му. От време на време, съдейки по начина, по който Мур поглеждаше отвисоко към мис Кийлдар, когато се обръщаше към нея, човек би могъл да допусне, че той стои също тъй над нея по положение, както по ръст. Понякога по лицето и в очите му заиграваха строги искрици. Разговорът между двамата бе станал оживен, макар че се водеше на нисък глас — тя го засипваше с въпроси, но по всичко изглежда, той далече не задоволяваше проявяваното от нея любопитство. Веднъж Шърли потърси с поглед очите му и човек можеше да забележи в този поглед желание за по-ясни отговори. Мур се усмихваше любезно, но устните му оставаха заключени. Тогава тя се разсърди и се извърна, но само след две минути той отново привлече вниманието й — изглежда, й обещаваше нещо, което накрая тя бе склонна да приеме в замяна на желаната от нея откровеност.
Оказа се, че мис Хелстоун не бе в състояние да понесе горещината в стаята — с удължаването на чаената церемония тя ставаше все по-бледа и по-бледа. Веднага щом бяха поднесени благодарностите, Каролайн напусна масата и побърза да последва братовчедка си Хортенз, която, придружена от мис Ман, вече бе излязла на чист въздух. В същия момент Робърт Мур се надигна от масата — вероятно искаше да поговори за нещо с братовчедка си, — но докато се сбогува с мис Кийлдар, Каролайн бе вече изчезнала.
Хортенз посрещна бившата си ученичка по-скоро с достолепие, отколкото с топлина — тя бе сериозно обидена на мис Хелстоун и още от самото начало бе сметнала, че и Каролайн носи вина, задето се е придържала твърде буквално към нарежданията на чичо си.
— Не сме се виждали много отдавна — хладно заяви тя, когато нейната възпитаница пое ръката й и я стисна.
Но възпитаницата я познаваше твърде добре, за да възрази или да се оплаче от проявената строгост. Тя изчака да премине тази проява на педантичност, сигурна, че присъщата й bonte (използувам френската дума, защото най-точно изразява това, което имам предвид — нито доброта, нито добродушие, а нещо средно между двете) щеше да надделее. Така и стана — Хортенз още не бе разгледала лицето й добре, не бе забелязала промяната, която посърналите му черти издаваха, а отношението й вече придоби по-благ характер. След като я целуна и по двете страни, тя загрижено я попита за здравето й, на което Каролайн отвърна с весел глас. Вероятно съдбата би я подложила на дълъг кръстосан разпит по този въпрос, последван от някое безкрайно нравоучение на същата тема, ако мис Ман не бе отвлякла вниманието на разпитващата, като бе помолила да бъде отведена у дома си. Тази клета женица бе вече уморена, а отпадналостта я правеше раздразнителна — дотолкова, че даже не проговори на Каролайн. Освен това бялата рокля на тази млада девойка и засменият и вид не представляваха особено радостна гледка в очите на мис Ман — ежедневните дрехи от кафяв вълнен плат или сива памучна материя и ежедневното печално настроение бяха много по-приемливи за самотната стара мома. Този път тя едва разпозна младата си приятелка и се раздели с нея само с едно хладно кимване. Тъй като Хортенз бе обещала да я придружи, двете поеха заедно по пътя към дома на мис Ман.
