Не и позволиха скоро да напусне братовчедите си. Самият Робърт не искаше и да чуе за нейното тръгване. Грейнала от радост, непресторена и приветлива (радостна поне тази вечер), обладана от ведро настроение, тя така приятно допълваше компанията на тримата обитатели на този дом, че никой от тях нямаше желание да се раздели с нея. По природа Луис, изглежда, бе доста сериозен, сдържан и не много общителен човек, ала тазвечерната Каролайн съвсем не бе (както ти е известно читателю) обикновената Каролайн, ето защо тя скоро се стопи резервираността му и разсея сериозното му изражение. Той седна до нея и поде разговор. Каролайн беше чувала, че е учител, а сега узна, че от няколко години насам е възпитател на сина на мистър Симпсън, че е пътувал с него и че го е придружил в идването му на север. Попита го дали харесва работата си, но в отговор получи поглед, от който стана ясно, че по-нататъшното любопитство по този въпрос е нежелателно. Този поглед събуди съчувствието на Каролайн: стори й се, че изражението на Луис бе прекалено тъжно за едно толкова умно лице като неговото — а той наистина притежаваше умно лице, макар и не толкова красиво, колкото на Робърт, помисли си тя. Младата му братовчедка се извърна, за да ги сравни. Робърт се бе облегнал на стената зад нея и прелистваше страниците на един албум с гравюри, като вероятно слушаше и разговора между нея и Луис.
„Как съм могла да помисля, че си приличат? — питаше се тя. — Сега виждам, че Луис прилича на Хортенз, а не на Робърт.“
И това отчасти бе истина — Луис по-скоро притежаваше късия нос и издължената горна устна на сестра си, отколкото изтънчените черти на брат си. Той имаше нейния овал на устата и брадичката, който беше по-малко решителен, точен и изчистен от този на младия собственик на тъкачницата. Изражението му, макар да излъчваше съсредоточена замисленост, едва ли можеше да се нарече живо и проницателно. Седнал до него, човек би си помислил, че един по-буден, но вероятно и по-благ характер от този на по-възрастния брат караше близостта на по-младия да вдъхва спокойствие.
Въпреки че нито бе срещнал погледа на Каролайн, нито пък го бе потърсил, Робърт вероятно усети, че нейният взор се е насочил и спрял върху него — остави албума с гравюрите и след като се приближи към мястото й, седна до нея. Тя поднови разговора си с Луис, но докато разговаряше с него, мислите й летяха в друга посока — сърцето й изпращаше своите сигнали към онази страна, към която тя бе полуизвърнала лицето си. Каролайн признаваше, че Луис бе улегнал, мъжествен и внимателен, но се прекланяше пред тайнствената сила на Робърт. Макар че той не продумваше нищо, макар че едва ли докосваше дори и крайчеца на шала или белите гънки на роклята й, близостта му й действуваща като магия. Ако трябваше да разговаря само с него, това щеше да я потисне, но когато бе свободна да разговаря с друг, присъствието му я изпълваше с вълнение. Думите й се лееха непринудено — това бяха думи весели, игриви и колоритни. Изразът на съпричастие и спокойното поведение на слушателя й я накараха да се отпусне. Сдържаното удоволствие, за което свидетелствуваше усмивката му, накара да се проявят всички прекрасни качества на природата й. Тя почувствува, че тази вечер се проявява в благоприятна светлина и тъй като Робърт бе наблюдател, тази мисъл я зарадва. Но ако той си тръгнеше, ентусиазмът веднага щеше да бъде последван от униние.
Ала слънцето на радостта й свети твърде кратко — много скоро бе засенчено от облак.
Хортенз, която от известно време се бе заела с грижи за вечерята и в този момент разчистваше някакви книги от малката масичка, за да направи място за подноса, насочи вниманието на Робърт към вазата с цветята, чиито алени, снежнобели и златни листенца блестяха на светлината на свещта.
— Изпратиха ги от Фийлдхед — каза тя. — Без съмнение те са подарък за теб — знаем кой е любимецът там. Във всеки случай не съм аз.
Цяло чудо бе човек да чуе Хортенз да се шегува — това бе знак, че е в отлично настроение.
— Това трябва да означава, че любимецът е Робърт, така ли? — попита Луис.
— Mon cher — отвърна Хортенз, — Robert — c’est tout се qu’il у a de plus precieux au monde: a cote de lui, le reste du genre humain n’est que du rebut. N’ai-je pas raison, mon enfant?124 — добави тя, обръщайки се към Каролайн.
Каролайн бе принудена да отвърне с „да“ и светлинката й угасна, звездата й помръкна при изричането на тази дума.
— Et toi, Robert125? — попита Луис.
— Попитай сам, когато ти се удаде възможност — бе тихият отговор.
Каролайн не прояви интерес към това дали Мур се изчерви или побледня — тя откри, че е станало късно и че трябва да си върви у дома. Твърдо бе решила да си върви и сега дори и Робърт не бе в състояние да я задържи.
