Каролайн хвърли поглед към портата, до която ружите извиваха стъбла, погледна и към близкия жив плет в градината — очите й копнееха да съзрат нещо повече от храсти, преди да се простят с тази оскъдна гледка; те копнееха да зърнат една човешка фигура с познати очертания и височина, която да се появи край плета и да премине през портата. Най-сетне пред очите й премина човешка фигура — даже две: мина Фредерик Мъргатройд, понесъл ведро с вода, последван от Джо Скот, който въртеше на пръста си ключовете от тъкачницата. Те отиваха да заключат тъкачницата и конюшнята за през нощта, а след това щяха да се приберат по домовете си.
„Така трябва да направя и аз“ — помисли си Каролайн, като надигането й от стола, на който седеше, бе придружено от въздишка.
„Това е истинска глупост — добави тя, — една сърцераздирателна глупост. На първо място, дори и да остана, докато се стъмни, никой няма да дойде, защото дълбоко в душата си чувствувам, че на днешната страница от вековечната си книга съдбата е записала да бъда лишена от радостта, за която копнея. На второ място, ако в този момент той влезе, присъствието ми тук ще бъде мъчително за него, а самата мисъл, че това е така, би смразила кръвта ми. Сигурно ръката му ще бъде отпусната и хладна, ако му подам моята, а погледът му ще бъде замъглен, ако потърся пламъка в него. И да подиря онази жива искра от дните, когато лицето, думите, или отношението ми му доставяха радост в някой щастлив миг — що открия само мрак. По-добре е да си вървя.“
Тя взе шапката си от масата, където я бе оставила, и тъкмо завързваше панделката й, когато Хортенз, насочила вниманието си към един прекрасен букет цветя в стъклена ваза върху същата маса, спомена, че мис Кийлдар ги била изпратила тази сутрин от Фийлдхед. Мис Мур продължи да говори, като започна да описва гостите, на които тази дама сега трябвало да обръща внимание, както и трескавия живот, воден напоследък от нея. Хортенз подхвърли, че това не й се харесвало особено, и изрази учудването си, че една такава личност като наследницата, която толкова много уважава себе си, не бе намерила начин да се отърве по-рано от този роднински кортеж.
— Но хората говорят, че тя буквално не разрешавала на мистър Симпсън и семейството му да си отидат — добави тя. — Те много искали да се върнат на юг още миналата седмица, за да се подготвят за посрещането на единствения си син, който щял да се връща от пътешествие. Тя обаче настоявала братовчед й Хенри да дойде при приятелите си тук, в Йоркшир. Предполагам, че прави това отчасти, за да достави удоволствие на Робърт и на мен.
— Да достави удоволствие на Робърт и на вас? — попита Каролайн.
— Но да, мое дете! Колко сте глупава. Нима не знаете — сигурно често пъти сте слушали…
— Моля ви, госпожо — каза Сара, като отвори вратата, — зимнината, дето ми заръчахте да я сваря на петмез — вие му викате конфитюр, — изгоря до дъното на тавата.
— Les confitures! Elles sont brulees? Ah, quelle negligence coupablel Coquine de cuisiniere — fille insupportable!120
И грабвайки бързо една голяма ленена престилка, мадмоазел се втурна стремглаво към кухнята, откъдето, нека кажем истината, се носеше мирис на прегорено сладко, който бе възсилен и съвсем не апетитен.
Господарката и прислужницата бяха на нож от сутринта заради приготвянето на зимнина от някакви черни череши, твърди като камък и кисели като трънки. Сара твърдеше, че захарта била единствената прилична подправка, подходяща за подобно начинание. Мадмоазел настояваше, като го доказваше с опита на майка си, баба си и прабаба си, че петмезът бил за предпочитане поне хиляда пъти. Тя бе постъпила твърде неблагоразумно, като остави Сара сама да наглежда тавата, защото липсата на благоприятно отношение към естеството на нейното съдържание бе довела до немарливост при наблюдаването на самия процес, което пък бе предизвикало следния трагичен резултат — една никому ненужна пепелява чернилка. Последва голяма бъркотия — сипеха се укори и се разнасяха хлипания, които се отличаваха по-скоро със сила, отколкото с искреност.
Каролайн тъкмо се бе обърнала отново към малкото огледало и прибираше къдриците от страните си, за да ги пъхне под шапката, уверена, че би било не само безполезно, но и неприятно да остане по-дълго тук, когато при едно неочаквано отваряне на задната врата в кухнята внезапно се възцари тишина — езиците замлъкнаха, сякаш някой ги бе дръпнал с юзда. „Да не би това да е Робърт?“ Често пъти — почти винаги, когато се връщаше от пазар, той влизаше през кухненската врата. Не, това бе просто Джо Скот, който, след като се покашля многозначително на три пъти — всяко покашляне означаваше високомерен укор спрямо свадливото женско племе, — каза:
— Чини ми се, че май чух някакъв шум, а?
Никой не му отвърна.
