Понякога бъдещето сякаш ни предупреждава с притихнал стон за събитията, които ще ни донесе, подобно на приближаваща, но още далечна буря, която с воя на вятъра, с аленото зарево на небето, със странно разкъсаните облаци предвещава вихър, достатъчно силен, за да осее морето с отломки; или пък донася под прикритието на мъглата жълтата зараза на епидемиите, като залива белите западни острови с отровните дихания на Изтока и замъглява прозорците на английските домове с дъха на индийската чума. Друг път това бъдеще внезапно се разтваря, сякаш някоя скала се е разцепила и в нея е зейнал гроб, от който се надига тялото на заспалия в него. Преди да съберете мислите си, вие вече сте лице в лице с една забулена и неочаквана беда — новия Лазар.
Каролайн Хелстоун се прибра у дома си в добро здраве или поне така си мислеше. Но когато се събуди на следното утро, тя се почувствува много отпаднала. На закуска, както и в другите часове за храна, нямаше никакъв апетит — вкусните ястия и изглеждаха като пепел и трици.
„Нима съм болна? — питаше се тя, като се оглеждаше в огледалото. Очите й блестяха, зениците й бяха разширени, а страните й бяха по-розови и закръглени от обикновено. — Изглеждам добре! Но защо не ми се яде?“
Тя чувствуваше ускорения пулс в слепоочията си, чувствуваше и необичайната активност на мозъка си — духът й бе възбуден; стотици разпокъсани, но бляскави мисли занимаваха ума й — огряваше ги същата светлина, която озаряваше и лицето й.
След това настъпи гореща и неспокойна нощ, високата температура изсуши тялото й, а после я заизмъчва жажда. Преди разсъмване някакъв ужасен сън я сграбчи в лапите си като тигър — когато се събуди, Каролайн почувствува и разбра, че се е разболяла.
Как я бе хванала треска (защото това бе треска) не можеше да си обясни. Вероятно по време на късната разходка към дома някакъв приятен, но отровен повей на вятъра, понесъл мириса на цветя и влага бе проникнал в дробовете и вените й и вече намерил там треската на душевното вълнение и отпадналостта, породена от дълготрайна вътрешна борба и постоянна тъга, бе раздухал искрата, от която бе лумнал силен огън.
Все пак този огън не бе немилостив — след два изгарящи дни и две тревожни нощи симптомите намалиха остротата си и вече нито чичо й, нито Фани, нито докторът, нито пък мис Кийлдар, когато я навести, се страхуваха за нея — всеки от тях вярваше, че след няколко дни тя ще се оправи.
Тези няколко дни отминаха, но макар всички да считаха, че подобрението няма да закъснее, не настъпиха никакви признаци на възстановяване. Мисис Прайър, която я посещаваше всеки ден, бе седнала една сутрин в стаята на Каролайн, измъчвана от болестта вече две седмици. Тя я наблюдава внимателно в продължение на няколко минути, а след това взе ръката й и постави пръста си на китката й. После тихо напусна стаята и се отправи към кабинета на мистър Хелстоун. Там тя прекара доста дълго време — почти половината сутрин. Когато се върна при младата си болна приятелка, мисис Прайър свали шала и бонето си; постоя известно време до леглото, сплела ръце, като леко полюшваше тялото си напред-назад — и стойката, и движенията й бяха твърде характерни. Най-сетне тя продума:
— Изпратих Фани до Фийлдхед, за да ми донесе някои неща, които ще са ми необходими за по-дълъг престой тук. Желанието ми е да остана с вас, докато състоянието ви се подобри. Чичо ви бе така добър и ми разреши да се грижа за вас. А вие съгласна ли сте, Каролайн?
— Съжалявам, че се нагърбвате с подобни грижи, и се чувствувам толкова зле, но не мога да събера сили да ви откажа. За мен ще бъде огромна подкрепа, ако вие сте у дома, ако мога да ви виждам в стаята си. Но не се заробвайте с мен, мила мисис Прайър — Фани е чудесна болногледачка.
Навела се над малката бледа страдалка, в този момент мисис Прайър прибираше косите й под шапката и внимателно повдигаше възглавницата. Докато се грижеше така за болната, Каролайн с усмивка надигна лице и я целуна.
— Имате ли болки? Сега по-добре ли ви е? — бе въпросът, който самоназначилата се болногледачка зададе с нисък и загрижен глас, докато приемаше ласката.
— Струва ми се, че съм почти щастлива.
— Искате ли да пийнете нещо? Устните ви са напукани.
Тя поднесе една чаша с освежаващо питие към устните й.
— Днес яли ли сте нещо, Каролайн?
— Не мога да ям.
— Но апетитът ви скоро ще се възвърне — той трябва да се възвърне, моля се на бога това да стане!
Когато й помагаше да легне отново, мисис Прайър я обгърна с ръце и сякаш без да иска, с движение, което по-скоро изглеждаше неволно, тя я притисна към сърцето си и за миг я подържа така.
— Просто не ми се иска да оздравявам, за да мога да ви задържа завинаги — каза Каролайн.
Мисис Прайър не се усмихна на тези думи — по лицето й премина някакъв трепет и й бяха необходими няколко минути, за да го потисне.
— Вие сте свикнала повече с Фани, отколкото с мен — отбеляза тя след малко. — Струва ми се, че моите грижи ще изглеждат непривични и натрапчиви.
