Сутринта на един вторник Каролайн, както обикновено, помоли да стане и сега седеше в креслото, загърната в бялата си домашна роба, наведена напред и втренчила търпелив поглед навън. Мисис Прайър бе седнала на известно разстояние зад нея и се преструваше, че плете, но всъщност внимателно я наблюдаваше. Бледото измъчено чело на болната просветна от някаква промяна, която оживи израза й. Някаква искра припламна в унилия й поглед и възвърна блясъка му. Каролайн леко се надигна и упорито се загледа навън. Мисис Прайър внимателно се приближи и надзърна през рамото й. От прозореца се виждаше църковният двор, зад него пътят, а по него, понесъл се бързо на гърба на коня си, се появи ездач. Фигурата не бе толкова далеч, за да не може да бъде разпозната, а освен това мисис Прайър бе далекогледа — тя позна мистър Мур. Точно когато той се скри зад един хълм, часовникът удари дванадесет.
— Може ли отново да си легна? — попита Каролайн. Болногледачката и помогна да отиде до леглото си, а след като я настани в него, остана наблизо и се заглуша. Малката кушетка потрепери и из стаята се разнесе сподавено ридание. Изражението на мисис Прайър се промени, сякаш някаква болка я бе стиснала за гърлото. Тя закърши ръце, а от устните и се отрони глух стон. Спомни си, че вторник бе пазарен ден в Уинбъри — сигурно мистър Мур винаги минаваше покрай дома на пастора по пъти си натам, както бе направил и днес, малко пречи обед.
Каролайн винаги носеше на шията си тънка копринена връвчица, към която имаше прикрепено украшение. Мисис Прайър бе виждала блясъка на златото му, но до този момент не го бе разглеждала по-отблизо. Нейната пациентка никога не се разделяше с него — когато бе облечена, то бе скрито в пазвата й, а когато лежеше в леглото, винаги го стискаше в ръката си. През този следобед Каролайн потъна в кратка дрямка — по-скоро летаргия, отколкото сън, — която понякога съкращаваше дългите дни; времето бе горещо и докато се обръщаше в неспокойния си трескав сън, тя отметна малко завивките си. Мисис Прайър се наведе, за да ги намести. Малката изнемощяла ръка, отпусната безчувствено върху гърдите на болната девойка, стискаше, както обикновено, ревностно пазеното съкровище — пръстите, толкова изтънели, че на човек му ставаше болно да ги гледа, сега бяха отпуснати в сън. Мисис Прайър внимателно развърза връвчицата и освободи от нея едно малко медальонче — то бе съвсем леко, сигурно девойката не бе разполагала със средства да си купи по-голямо. Под кристалното му капаче се виждаше черна къдрица, която бе твърде къса и твърда, за да е принадлежала на някоя жена.
Във вълнението си мисис Прайър, без да иска, леко опъна копринената връвчица — спящата девойка се сепна и се събуди. Обикновено мислите й в момент на пробуждане бяха някак разпилени, а погледът й — блуждаещ. Тя се надигна едва-едва и извика тъй, сякаш бе в лапите на някакъв кошмар:
— Не ми го отнемай, Робърт! То е последната ми утеха — позволи ми да си го запазя. На никого не съм казвала чия е тази къдрица и на никого не я показвам.
Мисис Прайър вече се бе скрила зад завесата. Облегната силно назад в едно дълбоко кресло до леглото, тя не можеше да бъде видяна. Каролайн обходи с поглед стаята и помисли, че е празна. Докато разпилените и мисли бавно се възвръщаха подобно на изнурени птици, свили криле, за да кацнат на нерадостния бряг на съзнанието й, Каролайн остана с впечатлението, че е сама в празнотата и безмълвието на стаята си. Още не се бе съвзела — вероятно никога повече нямаше да притежава самообладанието и хладнокръвието на здравия човек. А може би този свят, в който живееха силните и преуспяващите, вече се бе изплъзнал завинаги изпод нозете й — поне така и се струваше напоследък. Когато бе здрава, никога не бе разсъждавала на глас, но сега думите започнаха да се ронят от устните й, без сама да забележи.
„О! Трябва да го видя още веднъж, преди всичко да е свършило — небето трябва да ми помогне за това — простена тя. — Дано бог ме дари с тази малка утеха, преди да умра! — бе скромната й молба.
