Но той не ще узнае, че съм болна, преди да съм си отишла от този свят. И ще дойде, когато вече са ме положили в ковчега, а аз ще бъда безчувствена, студена и вдървена. Какво ще изпитва тогава отлитналата ми душа? Дали ще може да види или разбере какво става с плътта? Може ли духът по някакъв начин да влезе във връзка с живите? Могат ли мъртвите да посещават онези, които са оставили след себе си? Могат ли природните елементи да бъдат посланици на безплътния дух? Ще ме отведат ли вятърът, водата, огънят при Мур? Нима не означава нищо, че понякога вятърът сякаш говори съвсем отчетливо, че пее тъй, както съм го чувала да пее напоследък в нощта, или минава покрай прозореца с ридание, сякаш плаче за мъка, която тепърва ще настъпи? Нима не е понесъл в себе си нищо, нима нищо не му вдъхва душа? Но нали той ми подсказа една вечер думи — от него се лееше песен, която можех да запиша, само че бях уплашена и не посмях да стана, за да потърся хартия и молив в тъмнината. Какво е това електричество, за което говорят — чиито промени ни карали да се чувствуваме добре или зле, чиято липса или излишество били вредни, а равновесието му съживявало? Какви са всички тези влияния, които ни заобикалят в атмосферата и докосват нервите ни така, сякаш са опънати струни на музикален инструмент, като изтръгват от тях ту прекрасен акорд, ту писък, ту ликуваща радост или най-тъжен вопъл? Къде е другият свят? Какво е другият живот? Но защо ли питам? Нима нямам причина да мисля, че стрелките на моя часовник се движат прекалено бързо, за да наближат часа, в който всички тайни ще бъдат разбулени? Нима не зная, че Великото тайнство ще ме сполети преждевременно? О, Велик дух, ти, на чиято доброта се доверявам, ти, към когото още от ранно детство съм се обръщала с молитви ден и нощ като към мой баща, подкрепи слабото творение на своите ръце! Дай ми сила за изпитанието, от което се ужасявам и през което трябва да премина! Помогни ми! Дай ми търпение! Дай ми, о, дай ми ВЯРА!“
Тя се свлече върху възглавницата. Мисис Прайър съумя да напусне стаята незабелязано, като скоро след това влезе със спокоен вид, сякаш не бе чула нито дума от този странен монолог.
На следния ден дойдоха няколко посетители. В околността се бе разчуло, че състоянието на мис Хелстоун се е влошило. Пристигна мистър Хол със сестра си. След като прекараха известно време в стаята на болната, и двамата я напуснаха със сълзи на очи. Те бяха намерили Каролайн много по-променена, отколкото очакваха. Дойде и Хортенз Мур. Каролайн като че ли се оживи от присъствието й и я увери с усмивка, че не е толкова сериозно болна. Разговаря с нея доста бодро, макар и с тих глас. Докато беше с мис Мур, вълнението поддържаше аления цвят на лицето й и тя изглеждаше по-добре.
— Как е мистър Робърт? — попита мисис Прайър, когато Хортенз взе да се приготвя за тръгване.
— Беше много добре, когато замина.
— Замина? Значи е напуснал дома си, така ли?
Тогава последва обяснението, че някакво известие от полицията във връзка с бунтовниците, които той преследваше, го принудило тази сутрин да замине за Бърмингам и вероятно щял да отсъствува около две седмици.
— Той знае ли, че мис Хелстоун е много болна?
— О, не. Мислеше като мен, че това е само някаква по-сериозна настинка.
След това посещение мисис Прайър се постара да не се приближава до леглото на Каролайн в продължение на около час — тя чуваше плача й и не смееше да погледне сълзите й.
Привечер й донесе чай. Отваряйки очи след краткотрайна дрямка, Каролайн се взря в болногледачката си с блуждаещ поглед.
— Долових уханието на орлови нокти откъм долината в това лятно утро — каза тя, — когато стоях до прозореца на кантората.
Непонятни думи като тези, изречени от пребледнели устни, са способни да пронижат любещото сърце на слушателя по-дълбоко и от стоманено острие. Вероятно те звучат романтично в книгите, но в истинския живот причиняват само мъка.
— Мила моя, познавате ли ме? — попита мисис Прайър.
— Влязох вътре, за да повикам Робърт за закуска… бях с него в градината… той ме помоли да си отида… обилната роса е освежила цветята… прасковите зреят.
— Мила моя! Мила моя! — отново и отново повтаряше мисис Прайър.
— Помислих, че е ден… много след изгрев — слънце… изглежда тъмно… няма ли луна?
Току-що изгрялата луна бе застинала над Каролайн, кръгла и голяма, и я галеше с нежната си светлина; понесла се в дълбокото синьо пространство, тя отправяше към нея безоблачния си взор.
— Значи не е сутрин? И аз не съм в къщичката в клисурата? Кой е това? Виждам някого до леглото си.
— Това съм аз, вашата приятелка, вашата болногледачка, вашата… Отпуснете глава на рамото ми, съвземете се. — И после с по-тих глас: — О, боже! Смили се! Дай й живот, а на мен сила! Изпрати ми смелост, подскажи ми нужните слова!
Няколко минути изминаха в мълчание. Пациентката лежеше безмълвна и неподвижна в треперещите ръце, върху развълнуваната гръд на болногледачката.
