— Не, а може би и ще мине доста време, преди да го науча. Понякога много се измъчвам, мис Хелстоун, от прекомерната предпазливост на мисис Прайър — преценките й трябва да са точни, когато им дойде редът, защото често пъти те идват късно, като мненията на председателя в Камарата на лордовете, а за характерите на някои хора не мога да я накарам да произнесе присъдата си, колкото и да я моля.
Тук мисис Прайър се усмихна.
— Да — каза възпитаницата й, — зная какво означава тази усмивка — мислите си за моя наемател. Познавате ли мистър Мур от клисурата? — попита тя мистър Хелстоун.
— Да, да! Вашият наемател, точно той. Несъмнено сте го виждали доста пъти, откакто сте дошли?
— По задължение — трябваше да се свърши една работа. Работа! Наистина тази дума ми напомня, че вече не съм момиче, а жена, дори и нещо повече. Аз съм мистър Шърли Кийлдар — такава трябва да ми бъде титлата. Дали са ми мъжко име, заемам положение на мъж — това е достатъчно, за да ми вдъхне малко мъжественост; а когато виждам хора като онзи внушителен англо-белгиец, онзи Жерар Мур, пред себе си, когато ми говорят с дълбока сериозност за работа, тогава наистина се чувствувам като мъж. Трябва да ме вземете за ваш църковен настоятел, мистър Хелстоун, когато отново избирате такива, трябва да ме направят съдия и кавалерийски капитан — майката на Тони Лъмпкин е била полковник, а леля му — мирови съдия. Защо и аз да не бъда?
— Подкрепям ви с цялото си сърце. Ако решите да събирате подписи в защита на тази кауза, обещавам ви, че моето име ще оглави списъка. Но вие казахте нещо за Мур?
— А, да. Малко ми е трудно да разбера мистър Мур, а не зная какво да мисля за него — да го харесвам или не. Той има вид на наемател, с когото всеки собственик може да се гордее, аз също се гордея в този смисъл; но какво представлява като съсед? Колко пъти съм молила мисис Прайър да каже какво мисли за него, но тя все отбягва да ми даде пряк отговор. Струва ми се, че вие ще бъдете по-малко загадъчен, мистър Хелстоун, и ще се произнесете веднага — допада ли ви той?
— В момента ни най-малко; името му е напълно заличено от списъка на приятелите ми.
— Коя е причината? Какво е направил?
— Чичо ми и той имат разногласия по политически въпроси — намеси се тихият глас на Каролайн.
По-добре щеше да бъде, ако не се бе обадила в този момент — след като почти не бе взела участие в предишния разговор, не бе много уместно да се обажда сега; тя почувствува това с нервна острота още щом отвори уста, и дълбоко се изчерви.
— Какви са политическите убеждения на мистър Мур? — попита Шърли.
— Убеждения на занаятчия — отвърна пасторът. — Тесногръди, егоистични и непатриотични. Този човек постоянно пише и говори против продължаването на войната, търпението ми спрямо него вече се е изчерпало.
— Войната вреди на търговията му. Спомням си, че вчера той спомена нещо такова. Но какви са другите ви възражения против него?
— Споменатото е достатъчно.
— Той има вид на джентълмен, поне в смисъла, който аз влагам в тази дума — продължи Шърли, и с удоволствие бих искала да вярвам, че е така.
Каролайн взе да къса виолетовите листенца на единственото красиво цвете в букета си и каза с отчетлив глас:
— Несъмнено той е такъв.
Чула това смело потвърждение, Шърли обърна дълбоките си изразителни очи към другата девойка и й хвърли изпитателен поглед.
— Вие поне сте му приятелка — каза тя, — щом го защищавате в негово отсъствие.
— Аз съм му приятелка и родственица — последва бързият отговор. — Робърт Мур е мой братовчед.
— О, значи вие можете да ми разкажете за него. Опишете ми характера му.
Неизмеримо смущение обзе Каролайн, когато чу това желание — тя не бе в състояние, а и не се опита да го удовлетвори. Мисис Прайър веднага се притече на помощ и запълни настъпилата тишина, като започна да задава разни въпроси на мистър Хелстоун във връзка с няколко семейства от околността, с чиито роднини, както заяви тя, се била срещала на юг. Не след дълго Шърли отмести погледа си от лицето на мис Хелстоун. Тя не поднови въпросите си, а се обърна отново към цветята и започна да подрежда букетче за пастора. Поднесе му го, когато гостът й си тръгваше, и в замяна той й засвидетелствува уважението си, като й целуна ръка.
— Носете го на ревера си, за да ви напомня за мен — каза тя.
— Само до сърцето си, разбира се — отвърна Хелстоун. — Мисис Прайър, грижете се за този бъдещ съдия, този църковен настоятел в перспектива, този кавалерийски капитан, този млад джентълмен от Брайърфийлд, с една дума — не му позволявайте да се преуморява прекалено, внимавайте да не си счупи врата при лов и най-вече, кажете му да внимава как язди надолу по онзи опасен хълм близо до клисурата.
— Обичам препускането — каза Шърли, — обичам да летя надолу, а най-много обичам онази романтична клисура, и то с цялото си сърце.
— Романтична? С тъкачница в нея?
— Да, романтична, с тъкачница в нея. Старата тъкачница и малката бяла къщичка си имат свое собствено очарование.
— И кантората ли, мис Кийлдар?
— Кантората е много по-хубаво място, отколкото моята бяло-розова гостна. Обожавам кантората.
