— Тренировка — обясни Мари и като видя изражението върху лицето му, побърза да добави: — Добре де, ти сам видя, че тук през зимата няма какво толкова да се прави.
— Аз обаче какво да правя сега? — въздъхна той. — Да ги помоля да застанат в колона, за да ги убия с един куршум?
Не трябваше да го казва. Мари на свой ред изкриви лице в нещастна гримаса и Джеси се хвърли да я утешава.
— Не плачи, мамо — замоли я той, — не плачи!
Ласитър вдигна ръце във въздуха:
— Извинявам се — изръмжа той. — Наистина. Моля те, отведи Джеси при стоянката… идвам след малко.
Мари кимна, обърна се, но после се спря:
— Ти… какво смяташ да правиш?
— Не знам — призна безсилието си Ласитър, — може би да им попреча да ви последват.
Избута насила Мари и Джеси от бунгалото и ги проследи с поглед до гората. После зареди единствения патрон в цевта и излезе навън. Коленичи на дясното си коляно, закрепи пушката върху парапета на верандата и замижа с лявото око. Бавно завъртя пушката, докато в прицела изплува моторницата.
На носа на лодката, без да обръща внимание на дъжда и вятъра, стоеше Делла Торе — истински Одисей в расо. Моторницата беше на около двеста метра в морето и макар изстрелът да бе труден, Ласитър знаеше, че няма начин да не улучи. Пое дълбоко въздух, бавно го изпусна и нагласи кръстчето на прицела върху гърдите на духовника.
Един изстрел и всичко ще свърши, помисли си той. Пръстът му легна плътно върху спусъка. Да убиеш Делла Торе, беше като да отсечеш главата на змия. Тялото може и да не умре веднага, но ще бъде сляпо и безпомощно и само ще се погърчи известно време в пръстта.
А може би не…
Премести цевта малко наляво и кръстчето спря под дясното око на Матрака. Италианецът викаше нещо на Делла Торе, без да съзнава, че животът му зависи от натиска на един пръст. И макар лодката да подскачаше, Ласитър отново бе сигурен, че може да го премахне.
Стреляй, каза си той. Направи го! Защо се колебаеш? Този човек се опита да те убие на два пъти. Застрелял е Ацети. Вероятно е убил и Бепи. Беше много изкушаващо, но докато тези мисли се въртяха в главата му, цевта на пушката се премести още веднъж леко наляво. И в прицела се появи Грималди.
Той седеше на кърмата, мрачен като дъжда, и гледаше право напред. Лодката вече бе на стотина метра от брега и се насочваше право към дока под бунгалото. Въпреки времето образът на Грималди в прицела беше кристално ясен и дори се виждаше, че днес не се е бръснал. Направи го, каза си Ласитър. Заради Кати и Брендън!
Джеси и Мари.
Иржи.
Заради себе си…
Ако дръпна спусъка, мислеше си той, куршумът ще мине през мозъка му като високооборотна дрелка и ще пръсне задната част на черепа му. Пръстът му за пореден път погали спусъка.
Не! Те не ме виждат. Те даже не ме търсят, защото не знаят, че съм тук. И ако намерят бунгалото празно, кой знае… може би ще си тръгнат…
Доводът беше крайно неубедителен, но имаше силата на единствената надежда. Във всеки случай нищо не губеше, ако отстъпеше в този момент. За съжаление, имаше в ръцете си карабина „Робъртс“ с един-единствен патрон, а не М–16 с цял пълнител. Възможностите му се ограничаваха с този патрон и изстреляше ли го, това щеше да бъде краят. По-добре беше да почака.
С въздишка, която приличаше повече на изръмжаване, той свали пушката и се изправи. Моторницата вече почти беше стигнала до дока и пътуващите в нея нямаха търпение да скочат на сушата. Ласитър направи крачка назад, после втора, следваща… докато не заобиколи бунгалото и не стъпи на пътеката, по която бяха тръгнали Мари и Джеси.
Гората беше притъмняла. Спускаше се здрач. Вълма от мъгла се стелеха ниско в основата на дърветата като дим. От клоните капеше дъжд. Тук-там откъм подветрената страна на камъните се виждаха снежни преспи. Миришеше на каучук.
Без да обръща внимание на всичко това, Ласитър бързо крачеше в мъртвата тишина, в която се чуваха единствено приглушените му стъпки по килима от окапали борови иглички.
Без да забележи, пътеката внезапно свърши.
Беше излязъл на гола скала, край самия бряг на морето. Ниска съборетина се бе сгушила до водата. Каменните й основи се миеха от вълните. Преди двайсетина години сигурно бе приютявала през зимата поне половин дузина лодки и канута. Днес обаче беше само сива развалина с хлътнал покрив и изпочупени прозорци.
Ласитър погледна в двете посоки по протежение на брега, надявайки се да намери някое по-подходящо скривалище, но не видя нищо. Само дъжд, който се засилваше, море, което ставаше все по-сърдито, и гора, която изглеждаше все по-мрачна.
Отиде до вратата на стоянката, отвори я и влезе.
— Мари?
Вътре вече цареше непрогледен мрак, но в следващия миг остър лъч заслепяващо се забоде в очите му.
— Джеси! — извика неволно Ласитър и сърцето му подскочи.
— Джеси! — извика и Мари. — Изгаси това веднага!
Фенерчето послушно изгасна и Ласитър отново се озова в мрак. Пред очите му плуваха светли петна. Примигваше.
— Аз му дадох фенерчето…
— Няма нищо.
